След малко им даде знак да влязат.
Сара мина от стая в стая, като по пътя запали всички лампи. Щом се върна в гостната, Морис седеше на дивана.
Гейбриъл се бе изправил до камината. Тя усети напрежението между двамата.
— Ще желае ли някой от вас чаша… — погледна към Гейбриъл и смутено му се усмихна. — Чай?
— С удоволствие — отвърна Морис.
— Гейбриъл искаш ли чаша вино?
— Не.
Сара изгледа подред двамата мъже, питайки се дали е разумно да ги оставя сами, но после сви рамене, отиде в кухнята и напълни чайника с вода.
Морис пъхна ръка в джоба на сакото си и почувства облекчение, когато пръстите му напипаха кръста.
— Тя ще се омъжи за мен — заяви той.
— Така ли?
— Да.
— Не съм сигурен.
— Не можеш да я задържиш. Това не е естествено. Що за живот ще има тя с…
— Едно чудовище? — тихо довърши Гейбриъл, а очите му застрашително блеснаха.
— Точно така! Тя е млада. Заслужава много повече от живота, който ти би могъл да й предложиш.
— Може би.
Пръстите на Морис стиснаха кръста.
— Остави я на мира.
— Ти си глупак, Делакроа. Тя е моя. Винаги е била моя.
— Няма да я имаш! — скочи на крака младият мъж. — Чу ли ме, вампире? Няма да я имаш!
— И кой ще ме спре? Ти ли?
— Гейбриъл! Морис! Престанете!
— Кажи му, Сара Джейн. Кажи му, че ще се омъжиш за мен!
— Морис…
— Кажи му!
— Аз… — прехапа устна и ги изгледа. — Още не съм решила какво ще правя.
— Значи така било — с мъка промълви Морис.
— Съжалявам, Морис, но точно сега не мога да мисля за бъдещето. От всичко, което знам, дори не съм сигурна, че ме очаква някакво бъдеще.
— Нина няма да се добере до теб, cara — тихо рече Гейбриъл, прекоси стаята, взе таблата от ръцете й и я тикна в скута на Морис. — Върви да си легнеш, Сара.
Да заспи. Тя внезапно изпита желание да заспи, да забрави за всичко, поне за малко. Без да каже нито дума повече, младата жена отиде в спалнята и затвори вратата.
— Ти също се нуждаеш от почивка — обърна се Гейбриъл към Морис. — Утре ще трябва да наглеждаш Сара.
Младият мъж остави таблата върху масичката и си наля чаша чай. Погледна Гейбриъл.
— А кой ще ме защитава от теб, докато аз спя?
— Няма защо да се страхуваш от мен — отвърна той, — макар че няма да отрека, ще ми достави голямо удоволствие да те убия.
— Това вече ме кара да се чувствам по-добре — промърмори Морис. Остави празната си чаша върху масата, хвърли един последен поглед на Гейбриъл, отиде в свободната спалня и затвори вратата.
Кисела усмивка изкриви устните на Гейбриъл, когато чу Морис да превърта ключа. „Глупав смъртен — поклати глава той, — да си въобразява, че е в безопасност зад една обикновена дървена врата.“
Закрачи неспокойно из стаята. Миризмата на чесън дразнеше ноздрите му. Погледна дланта си и забеляза, че все още е зачервена и подута от изгарянето след докосването до кръста на Морис.
Чесън и светена вода, дневна светлина и сребърни кръстове… толкова обикновени неща, а въпреки това притежаваха силата да го унищожат.
Рязко приближи до прозореца. И там, в плътните сенки на нощта, усети присъствието на друг безсмъртен.
„Антонина.“
„Да, Джовани, аз съм тук.“
„Остави я! Остави я на мира.“
Усети усмивката й. Тя бе наясно с безмерния му страх за Сара, за собствения му живот.
„Ще се насладя на отмъщението си, Джани. Тя ще страда с дни, но твоето страдание ще продължи цяла вечност.“
„Нина!“
„Твърде късно, Джовани. Не биваше да ми отказваш. Сега тя ще преживее много нощи в болка. И ти ще почувстваш мъките й, Джани. Това е моето отмъщение.“
„Нина, почакай…“
Но тя си бе отишла.
Проклинайки себе си и Нина, той отиде в спалнята на Сара, за да се увери, че е добре.
Дълго остана загледан в нея. Облечена в скромна нощница, с разпилени по възглавницата руси коси, Сара приличаше на ангел, току-що слязъл на земята. Добротата й и щедростта й го караха да се свива от болка по всичко, което бе завинаги загубено за него.
Изгарящ от копнеж да я подържи в обятията си, да я докосне, макар и само за миг, той се плъзна под завивките и я привлече към себе си.
Тя се размърда от докосването му.
— Гейбриъл?
— Спи спокойно, cara — прошепна той.
— Нещо не е ли наред?
— Не, любима. Просто исках да те подържа.
С въздишка тя се сгуши до него, ръцете й обвиха кръста му, а краката й се преплетоха с неговите.
Той затвори очи, успокоен от близостта й. Уханието й изпълваше ноздрите му; топлината на тялото й запълваше пустотата в душата му, прогонваше мрака. Нуждаеше се от докосването й, за да оцелее, както и за да потуши нечестивия глад, който бе неговото проклятие.