Но докато я държеше, не изпитваше желание да я обладае и притежава, а единствено чувство на покой.
Сара… Познаваше я от толкова кратко време, по-малко от четвърт век. Двадесет и една години бяха само един миг от съществуването му в сравнение с вековете, през които бродеше по земята. Ала въпреки всичко Гейбриъл знаеше, че годините, прекарани със Сара, са най-ценните от всички.
Усети погледа й и ръката й, която се плъзна под ризата му.
Отвори очи и видя, че тя се взира в него с открито и едновременно с това толкова уязвимо лице.
— Люби ме — прошепна младата жена. — Моля те, Гейбриъл имам нужда от теб. Толкова ме е страх.
Той също се страхуваше. Никога досега не бе изпитвал подобен страх. Как би продължил съществуването си, ако Нина погуби крехкото създание, което сега държеше в прегръдките си? Как щеше да живее с подобна вина?
От гърдите му се изтръгна тих стон, той зарови ръце в пищните вълни на косите й и нежно покри устните й със своите. Езикът й се преплете с неговия изпращайки топлина и светлина по цялото му тяло. Притисна я към себе си изгарящ от желание и страх за нея, които изместиха нежността. Тя бе неговата жена. За добро или за зло тя бе негова и той щеше да победи горещината на слънцето и пламъците на Ада, за да я защити.
С ниско ръмжене, приличащо повече на ридание, Гейбриъл потъна в нея, обви се в нейната сладост изгарящ от желание да й достави удоволствието, с което и тя го даряваше. И все пак знаеше, че тя никога няма да разбере напълно какво означава любовта й за него, нито пък той би могъл да й даде всичко, което заслужава. Тя бе топла и жива; всяко нейно докосване го караше да се чувства жив. Доверието й и близостта й означаваха за него много повече от краткотрайното сливане на телата им.
По-късно, когато луната постепенно избледня, Джовани Онибене продължи да се взира в жената в обятията си. И за пръв път от повече от три века се почувства по-скоро човек, отколкото чудовище.
ГЛАВА 25
Сара се събуди изпълнена с безкрайно чувство на задоволство и пълнота. Гейбриъл я люби през цялата нощ…
Гейбриъл! Извърна глава и го видя да лежи до нея със затворени очи. Погледна бързо към прозореца и въздъхна с облекчение, когато видя, че навън е още тъмно и той не изпадна в дълбокия си мъртвешки сън, който го оборваше през деня.
Леко докосна устните му с пръст и потръпна от топлината, която я заля, когато докосна езика му.
Клепачите му потръпнаха и в следващия миг тя се намери потопена в дълбините на очите му — красиви очи, обрамчени с гъсти мигли.
— Добро утро — промърмори.
— Добро утро, cara — погледът му се спря на лицето й. Колко бе красива! С устни, леко подпухнали от целувките му, със стелещи се по раменете й коси подобно на златни вълни, а очите й… би пожертвал следващите сто години, за да се събужда всяка сутрин и да намира Сара да го гледа по този начин с небесносините си очи, пълни с любов.
Той я целуна нежно, ръцете му погалиха атлазената й плът, която бе негова само допреди няколко часа. Колко бързо бе опознал всички извивки на тялото й, знаеше, че тя обича да я разтриват по гърба, а гъделичкането по ходилата я караше да се смее.
Гейбриъл отново я целуна и ленивата топлина помежду им избухна в пламък. С тихо стенание той я покри с тялото си и проникна в нея. Тя се надигна, за да го посрещне, обви ръце около врата му, предлагайки му се без остатък.
Двамата останаха така дълго: не искаха да се разделят.
Нямаше нужда да поглежда към прозореца, за да разбере, че вече се развиделява. Скоро, прекалено скоро ще трябва да я отпрати. И въпреки това не можеше да спре да си представя какво би било да остане в обятията на Сара, когато мракът го погълне. Беше й казал, че в началото подобният на смъртта сън го бе ужасявал най-много от всичко. Ала не й каза, че макар отдавна да се бе научил да го приема, никога не се научи да го харесва. Това бе страшно усещане, да си погълнат от мрак по-дълбок и от бездните на Ада, да бъдеш безпомощен и уязвим. Дали тъмнината, която го обгръщаше, щеше да бъде по-малко плашеща в прегръдките на Сара?
— Сара? — заговори колебливо, не знаеше как да я помоли за това, което искаше, нито пък дали би трябвало да го стори.
— Какво?
— Подръж ме.
Тя се намръщи, озадачена от особената нотка в гласа му и отвърна:
— Но аз те държа.
— Ще останеш ли с мен…
— Разбира се…
Той тихо изруга, питайки се защо му е толкова трудно да я помоли да го прегръща, докато е потънал в забравата.
— Какво има, Гейбриъл? — разтревожено попита тя. — Какво не е наред?