— Ще ме държиш ли, докато…
Сара го разбра.
— Да — отвърна тя. За пръв път той изглеждаше уязвим. Трябваше да повика на помощ всичките си закрилнически инстинкти, за да стигне до края. — Ще те държа, докато ти… заспиш.
Гейбриъл въздъхна и затвори очи. Чуваше равномерното биене на сърцето й, усещаше топлината на ръката й, милваща раменете и гърба му.
— Бъди много внимателна днес — промълви той, почувствал как мракът бавно започва да го завладява. — Остани в къщата. Задръж Морис при себе си.
— Защо? Какво не е наред?
Сънят го оборваше.
— Нина. Тя е… тук. Не излизай навън. Обещай… ми.
— Обещавам.
— Провери… вратите… — клепачите му трепнаха и той усети как потъва в тъмната бездна. — Прозорците… внимателна… бъди много внимателна…
— Ще бъда.
— Пелерината ми… — гласът му бе настоятелен, но едва се чуваше. — Трябва ми…
— Ще ти я донеса. Гейбриъл?
Сара потисна надигналия се в гърдите й ужас, когато той изведнъж се отпусна безжизнен в ръцете й. Тялото му натежа неподвижно и студено.
Повтаряйки си, че няма от какво да се страхува, младата жена се измъкна от леглото. Застана до него и се втренчи в Гейбриъл. Започна да трепери.
Ами ако не се събуди?
Протегна се за пеньоара си, когато съзря пелерината му. Взе я от стола, подържа я за малко в ръце и след това я разстла върху него. Не можеше да издържа да го гледа, затова бързо събра дрехите си и излезе от стаята.
Морис вече бе станал, но изглеждаше така, сякаш не бе спал повече от няколко минути. Брадата му бе набола, дрехите — измачкани, сякаш се бе въртял неспокойно през цялата нощ.
— Ти си спала с него — беше обвинение, а не въпрос. Пламналите й страни бяха потвърждение.
— Ще те разбера, ако не искаш да останеш — каза Сара избягвайки погледа му. — Отнесох се много лошо с теб. Моля те да ме извиниш.
— Ще остана — рязко отвърна той и мрачно се усмихна. — Струва ми се, че нямам голям избор.
— Какво искаш да кажеш?
Морис посочи с пръст към спалнята й.
— Той. Той ми каза да те пазя. Но щях да остана и без да ми го казва. Аз те обичам, Сара Джейн. Нищо не може да промени това.
— Морис, съжалявам…
Той махна пренебрежително.
— Имаш ли нещо за ядене?
Сара кимна, доволна, че е намерила извинение, за да излезе от стаята. Колко по-лесен би бил животът й, ако можеше да обича Морис. Съжителството им щеше да бъде чудесно. Двамата споделяха любовта към танца, музиката изкуството. Щяха да бъдат щастливи заедно, да имат деца, къща в провинцията, всички неща, за които копнееше. Но без Гейбриъл тя не искаше нито да танцува, нито да живее. Не искаше да носи под сърцето си децата на друг мъж, нито пък да живее в къщата му.
Искаше Гейбриъл и в този миг знаеше, че ще направи всичко, ще пожертвува това, което трябва, за да прекара остатъка от живота си с него.
Беше неделя и денят минаваше бавно. Обикновено посещаваше неделната служба, но бе обещала на Гейбриъл, че няма да излиза.
Морис седеше в креслото до камината и четеше книга.
Сара се затвори в кухнята и се зае с приготвянето на обилен обяд, въпреки че нямаше апетит. Как изобщо би могла да се храни с Морис изпаднал в мрачно настроение в гостната й, докато Гейбриъл бе потънал в мъртвешки сън в спалнята й? А през това време не я напускаше мисълта за Нина, която дебне наблизо, за да я унищожи.
Слепоочията й пулсираха от горещината в кухнята и от мрачните мисли. Сара отвори вратата на кухнята и излезе навън. Есенният въздух охлади лицето й и за миг тя се взря в слънцето, което Гейбриъл не бе виждал от повече от триста години. Гейбриъл.
Младата жена пое дълбоко дъх и затвори очи. Нямаше търпение да дочака падането на нощта, когато отново ще бъде в обятията му.
Ахна, когато една ръка я хвана за ръката и мислено се укори за страха си. Обърна се, очаквайки да види Морис.
Но не беше Морис. Страхът я скова. Отвори уста, за да извика, но една голяма ръка се сключи около врата й, задуши вика й и изкара въздуха от дробовете й. Светът потъна в мрак.
Мирисът на изгоряло достигна до Морис. Той се намръщи и скочи на крака. Книгата падна от скута му, но той не я забеляза и хукна към кухнята.
— Сара Джейн, какво…
Думите замряха в гърлото му. Кухнята бе пълна с дим; задната врата зееше отворена. Морис грабна една кърпа, отвори фурната и извади тавата с овъгленото месо.
— Сара Джейн?
Прекоси стаята и излезе навън, обзет от ужас.
— Сара?
Слезе по стълбите, които водеха към малката градина, но нямаше и следа от Сара.
Върна се в къщата, провери свободната спалня, надявайки се, че ще я завари заспала, но стаята бе празна.