Опита се да не го гледа, но като че ли не можеше да откъсне поглед от едрата и тромава фигура, от лицето му. От дългия нож, който стискаше в косматия си юмрук. Тя го моли да я пусне, но той я бе изгледал с безжизнените си като на мъртвец очи, с лице, лишено от всякакво изражение, без никаква следа от човечност и живот. Сякаш бе само една празна обвивка, способна да се движи.
Изминаха часове, които й се сториха като дни. С настъпването на нощта в изоставената сграда настъпи пълен мрак. Тишината бе зловеща и се нарушаваше единствено от стъпките на съществото и някакви звуци, които Сара с ужас установи, че са цвъртене на плъхове.
Младата жена потрепери и се сви. Защо това съществото я бе довело тук? Защо въобще бе отворила вратата на кухнята? Никога не й бе хрумвало, че ще бъде в опасност през деня, на стъпалата на собствената й къща.
— Гейбриъл — изрече името му на глас използвайки го като талисман срещу страха, който я бе сковал. Той щеше да дойде за нея. Трябваше да вярва в това.
— Разбира се, че ще дойде.
Сара с мъка се изправи, а очите й шареха из мрака, търсейки човека, на когото принадлежеше този гладък и чувствен глас.
— Значи — продължи гласът — ти си малката балерина, завладяла сърцето на моя Джовани.
— Кой… кой е тук?
— Не знаеш ли? — раздразнено попита жената. — Не се съмнявам, че Джовани е споменал името ми.
Сара се намръщи.
— Джовани? Не познавам никакъв Джовани.
Тих смях се чу от дясната й страна и Сара рязко се обърна. Не бе чула никакви стъпки, никакво движение.
— Това немирно момче сега се нарича Гейбриъл. Никога ли не ти е казвал истинското си име?
Сара се отдръпна, когато усети някаква ръка в косите си.
— Коя си ти? Защо правиш това?
— Всяко нещо с времето си. Той може и да си е сменил името, но не може да промени това което представлява — отново се чу гърлен смях. — Но да вземе име на ангел! Ах, това наистина е голяма наглост!
Сара изохка от болка, когато ръката на Нина уви кичур от косата й и дръпна главата й назад, разкривайки гърлото й.
— Той първо беше мой, нищожна смъртна жено. Мой! И отново ще бъде мой!
Дори и в мрака Сара виждаше омразата, горяща в очите на другата жена, отвратителния глад за кръв.
— Не! — думата излезе с мъка от пресъхналото й гърло.
— Само за вкус — каза Нина и с бързината и коварството на змия заби зъби във врата й, докато с другата си ръка я придържаше да не мърда.
— Не! — извика Сара и се опита да се измъкне от хватката на Нина, сигурна, че чува как отвратителното създание изсмуква кръвта от вените й. Призля й от самата мисъл, както и от докосването на пръстите на тази жена до косите и раменете й. Студени, ледени пръсти, подобни на пръстите на смъртта.
— Не… не — простена, усещайки как краката й се подкосяват. Пред очите й се спусна червена пелена.
Не изпита удоволствие от завладяването на Нина, така както бе с Гейбриъл, а единствено болка и погнуса, чувство, че е осквернена от едно същество, олицетворяващо самия дявол.
Нина доволно въздъхна, пусна Сара и тя се свлече на колене.
— Той скоро ще бъде тук — отбеляза вампирът и избърса устните си с черна кърпичка. — Кажи му, че това е само началото.
Чу се тих звук, подобен на плясъка на крила в нощта. Сара разбра, че жената си е отишла.
Разтресе се от ридания и се сви на пода, молейки се Гейбриъл да дойде и да сложи край на този кошмар.
„Сара?“
Тя се надигна и сърцето й заби с нова надежда, докато гласът му отекваше в съзнанието й.
„Идвам, cara.“
„Бъди внимателен! Тук има някакво… същество.“
„Успокой се, Сара, скоро ще бъдеш в безопасност у дома.“
Миг след като думите прозвучаха в главата й се разнесе силен трясък и вратата се разтвори. На бледата светлина, която идваше отвън, Сара зърна силуета на Гейбриъл, а зад него видя Морис.
Съществото също ги видя. С рев, който приличаше повече на животински, отколкото на човешки, то се хвърли към Гейбриъл с оголени в зловеща гримаса зъби и вдигнат във въздуха нож.
Сара изпищя, когато ножът прониза Гейбриъл. Изражението на съществото не се промени, когато измъкна ножа и отново го заби в лявото рамо на Гейбриъл.
Той не направи опит да избегне острието, само протегна ръце и ги сключи в смъртоносна хватка около врата на съществото. Изви ръцете си и съществото се отпусна със счупен врат в ръцете му. Шумът от падналия на пода нож отекна като гръм в дървената сграда.
В следващия миг Гейбриъл бе до нея, грабна я в прегръдките си и я притисна до себе си.