Той й даваше книги и я водеше на кино на дневни сеанси; те се любуваха на Москва в цялата й красота, когато цъфтяха люлякът и момината сълза, дори й купуваше букетчета виолетки, които, както го уверяваше продавачката, идвали направо от Крим.
— Ти ми върна вкуса към живота — казваше й Беня.
— Какво правим ние с теб? — отвръщаше тя. — Имам чувството, че се рея в небесата. Когато двайсет години живееш като порядъчна жена, а после нарушаваш всички правила, може да си изгубиш ума.
— Поне малко харесваш ли ме? — настояваше той.
— Ти винаги търсиш похвала, мили мой — усмихваше се тя, гледайки го в сините му очи с жълти точици, които настойчиво се взираха в нея, в брадичката с трапчинката, в устата, която беше винаги готова да се засмее. Сашенка си даде сметка, че от детството си с Лала никога не се е смяла така, освен когато си играеше с децата. Мендел и Ваня се смееха рядко и чак сега тя разбра, че в нейния свят има много мрачни хора (особено сред болшевиките).
— Ти искаш все нови и нови хвалби? Майка ти сигурно много те е обичала, когато си бил дете.
— Така е. Личи ли ми? Бях много разглезен.
— Е, аз няма да ти кажа какво мисля за теб, глупав галициецо. И без това доста си се „главозамаял от успехите“. — Тя въздъхна. — Непрекъснато те желая.
Сашенка стоеше до прозореца, лекият ветрец охлаждаше изпотеното й тяло, тя стоеше гола, само по чорапи. И той се беше проснал гол на леглото само с бялата фуражка на главата и пушеше беломор. Тя се доближи до него, легна и отпусна глава върху ръката му, смукна от цигарата и издуха синкав облак дим в устата му. Но този път като никога той не я люби.
— Написах статията — каза той, без да я гледа.
— За комуната „Дзержински“…
— …където се възпитават децата на враговете на Отечеството?
— Това е заведение, което спомага за духовното обогатяване — замислено отбеляза тя. — Това е фронт за борба за тяхното превъзпитаване в пълноценни съветски деца.
— Аз не мога да пиша така, Сашенка. Дори да се превърна в най-хладнокръвния, страхлив и кръвожаден боклук, не мога така да пиша…
— Какво искаш да кажеш? Това е разказ за духовното възраждане! — Тя беше шокирана от неочакваната му ярост.
— Превъзпитаване ли? По-скоро за вечните мъки като в кръговете на Дантевия ад! — Той изведнъж се развика и тя сложи пръст на устните му, изненадана от неговия гняв. — Не зная откъде да започна. От разстояние всичко изглежда чудесно — старо имение в гората, сигурно прилича на дачата от твоето детство. Децата в бели униформи се строяват сутрин, за да изслушат откъси от „Краткия курс на историята на ВКП(б)“. Но когато поисках да вляза вътре и да видя всичко отблизо, директорът, невъзпитан садист украинец на име Славич, вдигна врява, но след като чу името на съпруга на редакторката, се предаде. Вътре, далеч от погледа на обществото, живеят гладни деца, за които никой не се грижи и не учи. Вчера умря едно шестгодишно дете — по цялото му тяло имаше рани от порязване и изгаряне. Лекарите казаха, че Славич всеки ден го биел. Учителите са жестоки дегенерати, които злоупотребяват сексуално с децата и ги третират като роби. Малките са тероризирани от банди психически непълноценни малолетни престъпници. Това е едно от най-ужасните места, които някога съм виждал…
— Но комуната се намира под шефството на НКВД… по поръчение на партията те отговарят за превъзпитанието на децата. Другарят Сталин каза…
— Не, ти не разбираш! — Той отново крещеше и Сашенка дори се изплаши. Никога не беше го виждала толкова гневен. Той едва не я изблъска от леглото, скочи и извади от сакото си лист хартия. — Нека да ти прочета част от статията за твоето списание:
Детската комуна „Феликс Дзержински“, където се възпитават децата на враговете на родината, е ярък пример за съветско учреждение. Тук, на прекрасна горска поляна, тези невинни създания, които по волята на съдбата са имали „щастието“ да се родят в семействата на своите ужасни родители, кървави терористи, шпиони, диверсанти, троцкистки змии, плъхове и убийци, се запознават с нововъведенията на хуманната съветска педагогическа система. Нищо чудно, че на сутрешната проверка в шест часа те радостно пеят „Интернационала“, скандират „Благодарим ти, другарю Сталин, за щастливото детство“, а после започват да изучават „Краткия курс на историята на ВКП(б)“. Междувременно в „червения кът“ банда гладни, мръсни и озверели момчета, въоръжени с джобно ножче и запалка, измъчват едно четиригодишно момиченце. И всичко това става под безразличния поглед на продажния и развратен директор Славич. Вечерта то сигурно отново ще бъде изнасилено от тези подивели деца, лишени от доброта и невинност. Нищо чудно, че същата сутрин две деца ще бъдат поздравени за дванайсетия си рожден ден и арестувани като троцкисти и японски шпиони, за да бъдат осъдени на смърт или на каторжен труд в лагерите…