Сашенка занемя.
— Не можем да публикуваме това! Ако дам този материал на Клавдия, моята заместничка, тя веднага ще докладва на партийния комитет, а те — на органите.
Беня мълчеше.
— Излишно е да продължавам, нали?
— Не ми се умира, ако това имаш предвид, но и не искам да бъда руски блюдолизец. Не съм мигнал цяла нощ. Видях собствената си дъщеря в този Дантев ад и се събудих просълзен. Искам да разкажеш за този приют на мъжа си.
На нейния мъж. Следвайки негласни правила на „ръководството“ на Беня за етикета на прелюбодейството, те никога не споменаваха нито мъжа й Ваня, нито жената на Беня, Катя.
— Не знам дали трябва да споменавам името ти пред моя мъж.
— Не смятам, че той ще прояви някакъв интерес, особено ако все още работи така необуздано с онези дипломати… — В гласа му усети интонация, която не й хареса.
— Необуздано ли? Той работи прекалено много.
— Е, всички сме чували за усилната му работа.
Сашенка го изгледа, усетила бодване под лъжичката от хапливата му забележка, чийто смисъл не разбра напълно. Правеха любов толкова пламенно, че в стаята на „Метропол“ стана непоносимо горещо. Статията на Беня я наплаши и й припомни песента от петроградската й младост:
Изоставен, отритнат, от детинство съм сам.
Ох, ти, участ сирашка — само мъките знам.
Беня отново легна до нея, погали я по гърба, пръстите му се плъзнаха между бедрата й, но тя отмести ръката му.
— Презираш ли ме? — дрезгавият й глас пресекваше.
Той отново въздъхна.
— Според етикета на прелюбодейството това е най-често задаваният въпрос от прелюбодейката. Не, всъщност ти ми се издигна в очите…
Изпълнена с копнеж към него, тя го придърпа върху себе си; мечтаеше да прекара нощта в обятията му, да посвирят на пианото, да попеят и сутринта да се събудят заедно.
16
Лаврентий Берия знаеше, че не му отива синята с малинови лампази униформа на народния комисар на държавната сигурност. Краката му изглеждаха прекалено къси в широките панталони и ботушите, раменете — твърде широки, вратът — доста дебел, но понякога му се налагаше да се кипри в това нелепо облекло. Черният буик със затъмнени стъкла мина през Спаската порта в Кремъл, излезе на Троицкия площад и спря пред сградата на Совнаркома. Охраната пред кабинета на Сталин се подчиняваше лично на него, но дори наркомът на вътрешните работи трябваше да показва пропуск и да предава личното си оръжие.
Берия беше в Москва само от десет месеца, за него всичко още беше ново, той изпитваше наслада от властта, но беше наясно, че трябва да се бори, за да задържи поста си. Беше сигурен, че ще се справи с всякаква отговорност — неуморен, можеше да работи без сън и почивка.
Берия се качи с тесния асансьор на третия етаж. Пред него се простираше дълъг коридор, облицован с карелска бреза и постлан с червена пътека, забодена през равни интервали със златисти пирончета. По целия коридор на всеки шест метра стоеше охрана. Стиснал кожената си чанта, премина през първия кордон на охраната, влезе в кабинета на Александър Поскрьобишев, личния помощник на Сталин, и предаде маузера си. Поскрьобишев, плешиво джудже с маймунско лице и бледа кожа, чиито жълти обуща никак не отиваха на сивата му гимнастьорка, записа пристигането на Берия в книгата за посещения. Той поздрави почтително Берия, което беше признак за разположението на Сталин.
— Заповядайте направо в кабинета! Стопанина ви очаква, потънал в размисли. — Поскрьобишев винаги правеше услуга на важните посетители: съобщаваше им за настроението на Сталин.
Първата врата се отвори и оттам излезе група военни командири и учени с чертежи. На Берия му се стори, че видя на тях танкове и оръдия. Военните и инженерите пребледняха, като го видяха, което не му убягна: да, той беше наказващият меч на революцията. Хората трябва да се боят от него, иначе няма да е на мястото си.