Берия прекрасно познаваше този трик на Стопанина: само Сталин можеше да критикува Ленин, така както един бог може да взима на подбив друг. Берия си придаде желания израз на уплаха и очите на стария тигър светнаха. Сталин — това е Ленин днес.
Берия извади някакви книжа.
— Питахте ме за местонахождението на Цейтлин. Отне ми известно време да разбера каква е съдбата му. На 25 март 1937 година е бил арестуван по моя заповед в Тбилиси, където след уволнението му през 1930 година е живял тихо в заточение с жена си, англичанката. Бил е разпитан…
— Пристрастно или не? — Берия видя, че Сталин скицираше със зелен молив вълча глава върху хартията с неговия монограм „Й. В. Сталин“. После изписа името „Цейтлин“, а след него — „пристрастно“.
— Достатъчно сурово. При нас не е хотел! Но той не призна нищо.
— Какво? Този пречупен човек оцеля след разпитите на Кобулов?!
— Ако не беше моята намеса, Кобулов щеше да го смели на кайма. Бика понякога попрекалява.
— Революцията изисква от нас да вършим и мръсна работа.
— Аз и моите момчета не носим копринени ръкавици. Цейтлин беше осъден по параграф 58 на разстрел като троцкист, подготвял атентат срещу другарите Сталин, Ворошилов, Молотов и мен.
— Дори срещу теб? Не ти липсва скромност! — отбеляза Сталин, като се подсмихна, но после въздъхна тъжно. — Ние грешим понякога. В нашата страна има твърде много подмазвачи.
Берия вече беше свикнал с подобни въпроси. Сталин имаше изключителна памет, но дори той не беше в състояние да запомни имената на всички, осъдени на разстрел. В края на краищата той лично подписваше списъци, придружавани от „албуми“ — кратки биографии и снимки на враговете — 38 хиляди „врагове на народа“. Около един милион бяха разстреляни от 1937 година, още повече бяха измрели по пътя към гулаг. Берия недоумяваше защо Сталин се интересува от такава забравена антика като Цейтлин, освен ако не изпитваше влечение към Сашенка, но в това едва ли можеше да бъде обвинен. Стопанина грижливо криеше подробностите от личния си живот, но Берия знаеше, че в миналото е имал множество връзки. Хрумна му и друга вероятност. Навремето Цейтлин е имал интереси в Баку и Тбилиси. Може би по-рано са се срещали?
Както и да е, но Сталин понякога проявяваше жалост към своите жертви.
— Значи Цейтлин е разстрелян? — попита той, драскайки по вълчата глава.
— Не, той беше в оня списък от 743 имена, които наркомът на НКВД беше подготвил на 15 април 1937 за вас и Политбюро за утвърждаване. Вие потвърдихте всички присъди, но срещу името на Цейтлин сложихте тире.
— Едно от моите тирета ли? — промърмори Сталин.
Берия знаеше, че най-малкият намек — един щрих, промяна в тона или повдигната вежда — можеше да промени нечия съдба.
— Да. Цейтлин не беше разстрелян, но беше изселен във Воркута, където се намира и сега в лагерната болница с пневмония, ангина и дизентерия. Работил е в магазина на лагера.
— Тези буржоа, както виждам, продължават да въртят своите номера — рече Сталин.
— Той непрекъснато е болен.
— Врата, дето скърца, често е най-здрава.
— Той може да умре.
Сталин сви рамене и смукна от цигарата.
— Лаврентий Павлович, наистина ли смятаме, че „бившият“ Цейтлин представлява реална заплаха? Ела довечера в Кунцево. Ще дойде режисьорът Чиаурели и няколко весели грузински актьори. Знам, че си зает, но ако намериш време.
Сталин подбутна папката върху масата и Берия разбра, че това е знак да си тръгва. Срещата беше приключила.
17
Гидеон Цейтлин, чичото на Сашенка, довърши обяда си — борш, сельодка и телешки котлет — на обичайната си маса в Дома на писателите в Москва, сложи бомбето си и излезе навън на огряната от слънцето улица. Беше обядвал с близките си приятели: „червения граф“, сговорчивия, мъдър и пълен Алексей Толстой, един от любимите писатели на Сталин; Фадеев, пияницата секретар на Съюза на писателите; евтиния романист Иля Еренбург и хубавичката дъщеря на Гидеон Муше, сега актриса, която вече имаше големи роли в киното. Тези литературни лъвове се наслаждаваха на своите привилегии: храната, виното, дачите в Переделкино, отпуските в Сочи, защото бяха оцелели след ужасните 1937 и 1938 година.
След обеда Гидеон, гигант с набола брада, квадратна челюст и игриви черни очи, се разходи по улиците с Муше. Беше ранно лято, покрай тях минаваха красиви момичета.
— Муше, забелязала ли си, че доскоро всички се обличаха като скромни монахини? — попита Гидеон. — Слава Богу, че това свърши! Полите стават по-къси, деколтета по-дълбоки. Обожавам лятото!