Свекърът й, Николай Палицин, възрастен селянин, гордо посочи Сашенка.
— Тя е разговаряла с него! — каза той, като изви очи към небето. — Със самия Сталин!
— И той казал колко е доволен от Ваня! — добави майката на Ваня.
Сашенка се опита да се усмихне, но родителите на Ваня бяха източник на опасност. Това беше двор на елитна публика, наоколо седяха все родители на началници и всяка непремерена дума можеше да се окаже опасна и дори фатална.
— Здравейте, другарю Сатинов — провикнаха се старите Палицини.
Сатинов им махна приветливо, красив и безупречен в новата си униформа.
— Ще покажа на Ираклий новата ни кола — каза Сашенка. — Виждаш ли? Как да споделиш нещо? — прошепна тя.
— Не се притеснявай, Ваня ще ги накара да си държат езика зад зъбите. Сега кажи какво е станало — подкани я той.
— Обади се Муше. Арестували са Гидеон. Мислех, че всичко е приключило, с изключение на специалните дела. Смятах…
— Общо взето, е приключило, но такава е нашата система. Край няма да има никога. Така се грижим за безопасността на СССР, а живеем в толкова опасно време. Вероятно няма нищо, Сашенка. Гидеон никога не се е съобразявал със закона. Може да се е напил, да е разказал глупав виц или да е опипал досадната жена на Молотов. Запомни: не прави и не говори нищо.
В двора влезе един буик, спря и шофьорът отвори вратата.
— Това е Ваня.
Сашенка не се изненада, като видя, че съпругът й изглежда изтощен, небръснат и изморен — беше от дългите часове работа и напрежението.
— Какво има? — попита той още преди да целуне Сашенка и да поздрави Сатинов.
— Качвам се горе при децата — каза Сатинов.
— Знаеш ли, че са арестували Гидеон? — попита Сашенка, преструвайки се заради старците и охраната, че разглежда колата.
Ваня взе нежната й ръка в едрите си длани.
— Успокой се, сега началството е доволно от мен. Не зная подробности, но ми споменаха за ареста и аз само казах: „Нека другарите го проверят.“ Разбра ли? Обещавам ти, че това няма да ни засегне по никакъв начин.
Сашенка огледа пролетарското лице на Ваня, набразденото му чело, сивеещите слепоочия и смачканата униформа. Въздъхна с облекчение: те са в безопасност. Гидеон е особен случай, писател от европейски мащаб, познава чужденци, посещавал е парижките бордеи, давал е интервюта за английски вестници. Отново изпита благодарност към мъжа си за непоклатимата стабилност. После в паметта й изплува саркастичната забележка на Беня за неговата „усилна работа“, но после споменът за чувствения допир на устните на любовника й замъгли всичко наоколо. По гръбнака й от притеснение пробяга тръпка.
Горе Снежанка и Карло гонеха Сатинов из апартамента. Когато Сашенка влезе, тъкмо го бяха хванали и го гъделичкаха.
— Кажи, чичо Ираклий — попита Снежанка, възседнала крака на кръстника си, — къде живеят възглавничките?
— Разбира се, във Възглавниландия — Сатинов помагаше на Снежанка да развива въображението си. — Има горски възглавници, небесни възглавници и морски възглавници.
— Ираклий, ти си такъв фантазьор — каза Сашенка. — Ще бъдеш чудесен баща!
— Аз обичам тези деца — каза Сатинов, предавайки се и позволявайки на Карло да му свали ботушите.
Влезе Каролина и покани всички на вечеря.
19
Гидеон онемя от страх, когато колата прекоси Червения площад и Площада на революцията, а после пое нагоре към площад „Лубянка“. Гледката му препречиха пет етажа от сив гранит и три от жълти тухли, засенчващи колата, която мина през страничните порти и влезе в затвора на „Лубянка“.
Умът му не спираше да работи. Измъчван от угризения на съвестта, си помисли с тъга за брат си, когото не беше виждал близо десет години и на когото не се беше обаждал от 1935 година. Разбира се, Самуил знаеше колко рисковано е да поддържат връзка. Но къде ли е той сега?
Гидеон си спомни за брат си в имението на „Болшая Морская“, в онзи кабинет, натъпкан с антикварни джунджурии, потракването на неговия подскачащ стол. Нима наистина е умрял?
Без да се замисли, Гидеон наведе глава и зашепна кадиш за брат си, учуден, че още помни тази стара еврейска молитва за мъртвите… Изправен пред смъртта, човек се връща в детството, в семейството си. Гидеон си даде сметка, че обича дъщеря си Муше повече от всичко на света. „Дали Муше ще ме разбере, дали ще ме помни, след като получа деветте грама в тила“, мислеше си той. Болката в гърдите му ставаше непоносима. Едва не се разплака от страх.
— Пристигнахме! — усмихна му се младежът. Той не се държеше с него като с арестант. Напротив, един униформен чекист отвори вратата и му помогна да излезе от колата. „Е, аз все пак съм известен писател, помисли си Гидеон, съвземайки се. Нищо не ободрява така, както славата.“