Той забеляза, че в двора имаше много паркирани буици и зисове. Това не приличаше на място, където карат новите затворници.
Поведоха Гидеон през двойна дървена врата в мраморно фоайе, а после по коридор с ламперия и със синя пътека по средата. Наоколо сновяха офицери в униформи на НКВД и секретарки. Приличаше на обикновено държавно учреждение. Гидеон се успокои, но продължаваше да размишлява какво означава всичко това. Какво беше писал напоследък? Какво беше казал? Какво от случващото се в Европа би могло да има връзка с него? Той беше евреин и току-що бяха свалили Литвинов, наркома на външните работи, също евреин. Да не би евреите да са изпаднали в немилост? Да не би СССР да се сближава с Хитлер?
Гидеон не се познаваше лично със Сталин и не търсеше това познанство, но инстинктивно съзнаваше ексцентричността на вожда. Сталин ценеше в хората откритостта. Той предпочиташе явните врагове и изпечените мерзавци пред фалшивите приятели и лицемерните болшевики. Сталин обичаше порочните хора. Наблюдаваше Гидеон от разстояние и го преценяваше като къпещ се в шампанско хедонист, безпартиен гражданин на СССР, бивш меншевик и брат на бивш капиталист експлоататор.
„Ако умра, дали съм се насладил достатъчно на жените, изведнъж си помисли Гидеон. Жените никога не са достатъчно!“ Усети остра болка в гърдите и занемя.
— Това е моят кабинет — каза младият мъж, перчемът се спускаше като идеално оформена вълна над розовото чело. — Аз съм Могилчук, следовател по особено важни дела на Главното управление на държавната сигурност. Добре ли сте? Вземете! — той предложи на Гидеон кутийка с хапчета. — Това е нитроглицерин. Виждате ли, аз ви очаквах.
Гидеон сложи две хапчета под езика и болката в гърдите го отпусна.
В приемната гърдеста червенокоса жена с лунички, с цепка на роклята пишеше на машина. Дори тук той мислено се плъзна под полата й, за да се наслади на възхитителното усещане на първото докосване… На бюрото й имаше цветя. Тя взе шапката на Гидеон.
— Влезте, Гидеон Мойсеевич — покани го младият и любезен следовател Могилчук.
След като седнаха, луничавата секретарка им донесе чай и затвори вратата.
— Благодаря ви, че дойдохте, гражданино Цейтлин — започна Могилчук, като извади бележник и писалка. — Аз ще си водя бележки. Между другото, гледахте ли новия филм на Ром „Ленин през 1918 година“? Тъй като съм почитател на вашия талант, ми е интересно вашето мнение.
Гидеон едва не разля чая — нима тези идиоти го докараха тук, за да си бъбрят за кино? Не, разбира се. Още от двайсетте години в Чека служеха изискани псевдоинтелектуалци, способни да общуват с истински интелектуалци. Този луничав младеж просто беше един от дългата редица.
— „Ленин през 1918 година“ е прекрасен филм. Сталин е обрисуван чудесно — пълна противоположност на терориста и убиец Бухарин — отговори той.
— Вие, разбира се, познавате Ром. А какво ще кажете за „Александър Невски“ на Айзенщайн?
— Айзенщайн е велик творец и мой приятел. Филмът ни учи, че другарят Сталин и болшевизмът са неотделими от руския народ и неговата борба с отколешните му врагове.
— Интересно — искрено отбеляза следователят, подръпвайки рижавите си мустаци. — Трябва да ви призная, че и аз пописвам. Може би сте чели сборника с детективски разкази, публикувани под псевдонима „М. Служба“? Един от тях скоро ще бъде поставен в Художествения театър.
— А, да — промълви Гидеон, спомняйки си някаква рецензия в едно дебело списание за сборник шаблонни разкази на някой си Служба. — Мислех си, че те са основани на реални събития.
Могилчук се усмихна широко.
— Вие ме ласкаете! Благодаря, Гидеон Мойсеевич, във вашите уста това е комплимент. Готов съм да приема всякаква критика. — Той сложи ръка върху листовете пред себе си и без да променя тона, продължи: — Ще ви дам да прочетете тези неща. — Той побутна куп листове към Гидеон.
— Какво е това? — самоувереността отново изневери на Гидеон.
— Признанията на ваши близки приятели от последните две години.
Гидеон прегледа машинописните страници, напечатани на бланки на НКВД, като в ъгъла на всеки лист имаше подпис.
— Вие сте известен човек, вашето име често се споменава в тези признания — почти с възхищение обясни младежът. — Всички те ви споменават. Погледнете в тези протоколи от разпити и ще видите! — Гидеон прочете как приятелят му Алексей, карикатуристът, беше признал, че е планирал троцкистки заговор срещу вожда на партията и твърдеше, че Гидеон предложил да донесе бомба — каква бомба? — на Червения площад, където щял да я хвърли, когато партийните вождове излязат на трибуната на мавзолея. Отгоре беше забодена снимка на Алексей. Под окото му имаше синина, той гледаше апатично в обектива. Къде са очилата му, помисли си Гидеон.