Тя отвори книгата — на страницата с любимото й стихотворение „Талисман“ имаше изсушена рядка орхидея.
Талисмана мой носи!
Тайнствена той има сила
и с любов ще те спаси…
— Ти не спираш да ме изненадваш — прошепна тя.
Сашенка беше толкова трогната, толкова страстно искаше да го целуне, че ръцете й трепереха. Тя пристъпи в бараката и затвори вратата с крак. Всичко вътре — инструментите, семената, нечии ботуши — й се стори толкова живо и изпълнено с любов като нея.
Беня я взе в обятията си и тя разбра по погледа му, по устните му, че той говори искрено, че наистина я обича, и сега в този техен малък свят те се наслаждават на един от онези свещени мигове, които се случват веднъж или два пъти в живота, ако изобщо човек има това щастие. Искаше й се да го съхрани завинаги и вечно да го пази в паметта си, за да може да го изживява отново и отново, но беше толкова очарована, че дори не успя да задържи тази мисъл. Просто го прегърна и започна да го целува, докато не дойде време да си тръгват. Но дори след като се разделиха, тя си повтаряше наум стиховете на Пушкин „Талисмана мой носи! Тайнствена той има сила и с любов ще те спаси…“ Не можеше да повярва на радостта и щастието, че някой беше й казал тези думи.
21
— Какво е това? Ще се оплача в домсъвета. Спрете този шум! Три часа през нощта е! — крещеше Мендел Бармакид, член на Оргбюрото на ЦК на партията, заместник-председател на Комитета за партиен контрол, депутат във Върховния съвет.
Дъщеря му Лена също се събуди от думкането по вратата и за миг остана да лежи, усмихвайки се на театралния гняв на баща си. Представи си го в стария кадифен халат, лекьосан и прояден от молци. Чу го как отвори вратата на апартамента в правителствената сграда на крайбрежната улица.
— Какво има, Мендел? — провикна се жена му Наташа.
„Сега и майка ми се събуди“, помисли си Лена и си представи дебелата якутка с монголоидни черти в нейния широк син пеньоар. Родителите й говореха с някого. Кой би могъл да бъде?
Лена скочи от леглото, навлече едно червено кимоно, сложи си очилата и тръгна по коридора към входната врата.
Видя как баща й търка зачервените си очи и примигва пред един гигант в униформа на НКВД. В безупречна синьо-червена униформа и лъскави ботуши, стиснал в отрупаната си с евтини пръстени ръка камшик за езда, а в другата — маузер с инкрустирана дръжка, Богдан Кобулов гледаше от високо тримата Бармакидови. Той не беше сам.
— Кой е? Какво искат, татко?
Преди Мендел да успее да отвори уста, Кобулов уверено влезе в антрето, а Лена едва си пое дъх от силния му турски одеколон.
— Добър вечер, Мендел. По заповед на Централния комитет вие трябва да дойдете с нас. — Силният му акцент на грузински селянин правеше думите му почти неразбираеми. — Трябва да направим обиск в жилището и да запечатаме кабинета ви.
— Няма да го отведете — препречи им пътя Лена.
— Добре! Марш назад — нареди Кобулов с изненадващо тих глас. — Ако ми пречите и се въртите в краката ми, ще ви направя на пух и прах, включително и малката кобила. За вас е по-добре да се държите прилично. Има неща, които бих вършил с по-голямо удоволствие по това време на нощта, вместо да се разправям с вас.
Той размърда мускули.
Лена впери поглед в къдравата коса на мъчителя, в дръжката на пистолета му, но баща й сложи ръка на рамото й и меко я отмести от пътя му.
— Благодаря, Владлена — презрително се усмихна неканеният гост, наричайки Лена с пълното й име — Влад-Лена, съкратено за Владимир Ленин.
— Добър вечер, другари — поздрави Мендел със своя полско-еврейски акцент, от който така и не бе успял да се освободи. — Аз съм член на партията от 1900 година и се подчинявам на всякакви нареждания на Централния комитет.
— Отлично! — засмя се подигравателно Кобулов.
Лена, която беше на двайсет години и учеше в университета, почувства колко силно този необразован чекист от някакво грузинско селце мрази старите болшевики, съветския елит, мрази техните библиотеки, мечти и интелектуално превъзходство.