— Мога ли да се облека, другарю Кобулов? — попита Мендел.
— Вашите жени ще ви помогнат. Едно от моите момчета ще ви съпроводи. Къде е оръжието?
Лена знаеше от баща си, че другарят Сталин мрази самоубийствата.
— Наганът е на шкафчето в спалнята, валтерът — в кабинета — избоботи Мендел, куцукайки към спалнята.
— Трябва да седна — промърмори Наташа. Тя се свлече на дивана в гостната стая.
— Мамо — проплака Лена.
— Добре ли си, Наташа? — попита Мендел.
— Нищо ми няма, Лена, помогни на татко си да се облече. — Наташа отпусна глава, дишайки тежко.
Лена донесе чаша вода на майка си, погледна как чекистите отварят чекмеджетата и трупат купища хартия на пода в кабинета. През 1937 и 1938 в тяхната къща всяка нощ имаше арести, тя чуваше как нощем се движи асансьорът и виждаше черните коли на НКВД, паркирани отвън. На следващата сутрин вратите на някой от апартаментите бяха запечатани от НКВД.
„Чека защитава революцията — обясняваше й тогава баща й. — Никога с никого не обсъждай това.“ Но арестите бяха приключили преди година. Сигурно е някаква грешка.
— Мендел — извика го Кобулов. — Имате ли някакви писма до ЦК или от Централния комитет? Стари неща? — Той имаше предвид писма от Сталин.
— В сейфа, отворен е — отвърна Мендел от спалнята. За изненада на Лена баща й имаше няколко картички от Сталин, изпратени от заточението, няколко бележки от двайсетте години и напечатаните му мемоари на жълта хартия, нашарени с бележките на Мендел. Баща й беше толкова скромен. Той разказваше за своите приключения, но никога не споменаваше имена. — Лена!
Лена последва баща си в спалнята. Отвори гардероба му и извади черния костюм с жилетка, черната му шапка, ботушите с удебелена подметка, кожена връзка, ордена „Ленин“. После, потискайки чувствата си и съзнавайки, че не трябва да го тревожи допълнително, му помогна да се облече, както обикновено правеше майка й. Той мълчеше, докато се обличаше.
— Благодаря, Леночка.
— За какво става въпрос, татко? Знаеш ли? — попита тя и веднага съжали.
Той само поклати глава.
— Вероятно за нищо.
Мендел влезе в дневната и целуна жена си по челото.
— Обичам те, Наташа — каза с дълбокия си глас. — Да живее партията!
После се обърна към дъщеря си.
— Ще те изпратя до долу — каза Лена, скована от ужас. В коридора тя помогна на куция си баща да прескочи купчина разхвърляни снимки, книжа, писма и коректурите на прочутата му книга „Болшевизъм и нравственост“. Подът приличаше на разкъсан колаж на целия им живот.
Качиха се в богато украсения, но скърцащ асансьор. Нощта беше топла. Величествено светеше Кремъл. Въпреки късния час на Каменния мост стояха двама влюбени, от отворен прозорец на огромната сграда се чуваше танго. Нямаше улично движение, само един пакард и една черна камионетка с надпис „Яйца, хляб, зеленчуци“ стояха пред входа с работещи мотори.
На улицата огромният къдрав комисар от държавна сигурност Кобулов кой знае защо повече приличаше на лъскава статуя по време на първомайски парад, отколкото на чекист.
— Ще дойдете с мен, Мендел — каза той, кимайки с къдравата си глава към камионетката.
Лена видя как баща й закуцука в старомодния си костюм, като чаткаше по асфалта с подкованите си обувки, към вратата на черната камионетка. Спря се и Лена притаи дъх, сърцето й се сви, но Мендел погледна нагоре към сградата, която с гордост обитаваха, не каза нищо, само бузата му нервно потрепна. Нейният строг, лаконичен и много консервативен баща рядко проявяваше чувствата си, но Лена от хиляди дребни неща знаеше, че баща й обича безгранично своята единствена дъщеря. Сега Лена направи нещо, което никога не беше правила. Тя го хвана за ръката, взе я между дланите си и я стисна.
Той не гледаше към нея, но тя чуваше тежкото му дишане. Беше на шестдесет, но изглеждаше много по-стар.
После Мендел се обърна към Лена, за нейна изненада и вълнение й се поклони дълбоко и я разцелува три пъти по стар руски обичай.
— Бъди добра комунистка. Довиждане, Владлена Менделевна.
— Довиждане, татко — отвърна тя.
Искаше й се да вдъхне миризмата му на кафе, цигари и сапун, да запомни присъствието му, да се наслади на обичта му; тя потисна импулса си да се вкопчи в костюма му, да падне на паважа и да хване крака му, за да не могат да го отведат, но всичко свърши прекалено бързо.
Мендел не я погледна повече и тя разбра защо. Стъпалото беше много високо. Двама чекисти уловиха Мендел и го вкараха в камионетката. Преди да затръшнат вратата, Лена само зърна влажните очи на баща си.