Или може би проблемът е в нейния съпруг? Може би в самите органи има конкуренция, новите грузинци на Берия преследват старите московчани? Но Ваня никога не е бил близък на предишния нарком, пък и Берия уволни всички лакеи на Ежов още преди няколко месеца. Тези маниаци изчезнаха. Превърнаха се в прах.
Не е задължително арестите на роднини да я засегнат, убеждаваше се Сашенка. Това наистина постоянно се случваше. Дори роднините на самия Сталин, семейство Сванидзе, бяха арестувани. Дори братът на великия другар Серго беше разстрелян. Сталин казваше, че синовете не отговарят за греховете на бащите си, но на закрит прием в Кремъл, на който Ваня беше присъствал, той заплашил да унищожи враговете на народа „и цялата им шайка! Да, цялата шайка!“
Тя знаеше, че пътищата на Сталин, на историята и на партията са неизповедими. Ние, партийните членове, сме като членове на военен орден по време на непримирима класова борба и наближаваща война. „Колкото по-успешна е нашата партия, толкова повече са враговете й“ — така казваше другарят Сталин. Ние сме предани с цялото си сърце на партията и идеята — на свещения граал, на нас ни е чужда буржоазната сантименталност. Мендел е политик, а в нашата развиваща се, но все още несъвършена система това е политиката. Всичко ще е наред, успокояваше се тя. Мендел ще го пуснат както Гидеон. Беше настъпила нова, не толкова кръвожадна епоха. Кошмарните времена бяха отминали.
Гълъбите излетяха от гълъбарника като ветрило, уплашени от пристигащата кола. Сашенка, боса, слезе долу, за да помогне на шофьора да отвори портата.
От колата уморен излезе мъжът й, но Сашенка се почувства по-спокойна, като го видя. Ваня беше един от заместниците на наркома на вътрешните работи, а през март на конгреса беше избран за кандидат-член на Централния комитет — ето го, пристигна си, здрав като бик. Само малко попреуморен. И с повече сиви кичури в гъстата коса. Но той винаги се връщаше вкъщи уморен. Сашенка напразно се тревожеше. Децата изскочиха навън. Карло беше голичък, а Снежанка беше в розова лятна рокличка — тя вече беше голяма. Баща им ги стисна в прегръдката си, поздрави техните зайчета и възглавнички, изслуша разказа за пирога и бонбоните и ги отпрати вътре. После погледна Сашенка така, както никога не беше я гледал. От ярост очите му станаха още по-черни. Искаше да каже нещо, но Каролина от верандата съобщи, че обядът е сервиран.
Той й обърна гръб и влезе вътре.
23
Обядът на верандата като че ли трая по-дълго от обикновено. Ароматът на люляк и жасмин опияняваше. По едно време Снежанка хвърли по брат си топче хляб. Ваня удари по масата, скочи и я изгони от масата.
— Спри веднага! — извика той.
Снежанка се стресна и се разплака. Карло се изплаши, по широкото му лице потекоха сълзи.
— Не съм направил нищо! — хленчеше той. Изтича при майка си, но Сашенка премълча. Цялото й внимание беше насочено към съпруга й.
Ваня избягваше погледа й и почти не хапна. Вместо да изпитва вина, както би трябвало, тя се чувстваше обидена. Беше се затъжила за Беня, за неизчерпаемото му чувство за хумор, раблезианското сквернословие и чувствителността му.
— Ваня, ти имаш нужда от сън — каза най-сетне тя.
— Така ли? И каква полза от това?
Сашенка стана.
— Ще заведа децата на реката.
Беше два и половина. Ваня се затвори в кабинета си.
Боса, с кърпа на рамото, Сашенка хвана децата за ръце и ги поведе по утъпканата пътека покрай сребристите брези към Москва река. Срещата с Беня бе променила дори походката й. Ваня винаги се връща в лошо настроение след нощната си работа, убеждаваше се тя.
Слънцето галеше скулите, раменете и коленете й, сякаш намазани със сладък мед. Усети бедрата си, едва докосващи се, леко изпотени. Дори пясъкът между пръстите засилваше нейната чувственост. Младата Сашенка от времето на Гражданската война никога не би обърнала внимание на такива неща, партийната деятелка от трийсетте години беше прекалено сериозна, твърде погълната от партийните събрания и лозунги. Тогава тя се обличаше възможно най-просто с най-обикновени кафяви чорапи, в безформени рокли, косата си свиваше на стегнат кок, винаги завързан с една и съща кърпа. Сега всичко въздействаше на сетивата й по начин, който я изумяваше. Закопчаната догоре рокля сякаш галеше бедрата и врата й. Искаше да разкаже на Беня колко прекрасно мирише боровата смола и за всичко, което усеща с всяка фибра на тялото си. Прохладният ветрец вдигна края на полата й и оголи краката й.
Тя се усмихна при мисълта за Беня и неговите прегръдки, за начина, по който танцуваше и се смееше с широко отворена уста. Те обсъждаха книги и филми, картини и пиеси, но как само се смееха. Смехът я върна към нейните бедра, гърди и устни — всичко принадлежеше на него.