— О, божичко, Ваня. — Сашенка си спомни думите на Беня и неговото изражение. Той знаеше какво върши Ваня нощ след нощ, докато тя, тя…
— А ти какво мислеше, че правя? Моята работа е „свръхсекретна“, но за теб беше по-изгодно да си затваряш очите.
— Партията има право да ликвидира враговете. Аз зная, че са ставали грешки, но целта оправдава средствата. А какво ще стане, ако ние се превърнем в такава грешка? Аз вярвам на партията и на Сталин, това е дело на целия ми живот. Ваня, а ти продължаваш ли да вярваш в делото на партията?
— След това, което съм направил за нея, просто съм длъжен да вярвам. Ако днес ме разстрелят, ще умра като комунист. А ти?
— Да умра? Аз не мога да умра. Аз не мога да изчезна! Искам да живея. Обичам живота. Ще направя всичко, за да живея.
— Успокой страстите, другарко Полярна лисица — неговият намек за конспирация я върна назад в Петроград от 1916 година, когато Ваня беше пламенен млад болшевик — нещо, което някога привлече Сашенка. — Успокой се! Ние няма да умрем, но трябва да обмислим какво да правим. Ако ни приберат, не признавай нищо. Това е ключът. Ако не признаеш нищо, не могат да те пипнат. Каквото и да ти правят, не признавай нищо!
— Не съм сигурна, че ще понеса болката — с треперещ глас каза Сашенка. — Ваня, къде е револверът ти?
Ваня вдигна фуражката си от масата. Под нея беше наганът. Сашенка сложи ръка върху хладната стомана и си спомни „булдозите“ в Петроград, които тя носеше по поръчение на партията. С какво желание и гордост носеше тези пистолети в името на революцията. Как се възхищаваше от Ваня, снажния работник с мечешки ръце, със смело лице и кафяви очи! Какво стана с него? Какво стана с тях двамата?
— Можем да се застреляме тази нощ, Ваня. Мога аз да се застрелям и ти ще се отървеш от мен. Ще бъдеш чист. Готова съм да го сторя, ако само ми кажеш…
— Това е първото, което идва наум. Имаме оръжие и разполагаме с нощта. Но представи си, ако те нямат нищо срещу нас? Те ще те бият и ще те унижават. Но ако не признаеш нищо, ще питат: „Тя подписа ли нещо? Не? Значи може би все пак не е виновна.“ Накрая ще те освободят. Заради нас, заради живота, заради децата.
Децата! Почти бяха забравили за тях. Смъртта, насилието и неизбежността да изчезнат от лицето на земята бяха толкова ужасяващи, толкова вероятни, че те мислеха само за себе си. Как можа да бъде такава егоистка?
Сашенка се обърна и се затича към къщата, Ваня я последва и двамата се втурнаха към стаята на децата. Хванали се за ръце, родителите с тъга гледаха момиченцето, русите къдрици, разпилени по възглавницата. Снежанка дишаше тихо, свита на кълбо, подпъхнала под бузката си копринената розова възглавничка. Карло лежеше по корем гол до кръста, с разрошена коса, със свити крачета и ръчички като бебе, заровил лице в любимото си плюшено зайче.
На Сашенка не й достигаше въздух в топлата тъмна стая, където витаеше особеният аромат на малки деца. Миришеше на сено и ванилия. Обзе я чувството, че са първите и последните родители на света. Но всъщност бяха хора, които знаеха, че ги очакват сериозни неприятности. На Сашенка й призляваше от мисълта, че могат завинаги да загубят своите съкровища.
— Снежанке, Карло, милички! — Тя падна на колене между двете креватчета, Ваня седна до нея и изведнъж двамата тихичко заплакаха в обятията си.
— Не ги буди — прошепна Ваня.
— Не бива — съгласи се Сашенка. Но тя не се сдържа. С треперещи ръце вдигна Карло от леглото му, притисна го до гърдите си и обсипа с целувки розовите му пухкави бузки. Детето се разшава. Ваня прегръщаше Снежанка, заровил лице в косата й, обливайки я със сълзи. И двете деца сънено се гушеха в родителите си, далече от мисълта за приближаващата буря. Четиримата се притискаха един към друг в успокояващия мрак, родителите задавени от сълзи, а децата, полубудни, въздишащи и протягащи се, се наместваха по-уютно в любящите прегръдки.
Накрая Ваня докосна Сашенка по ръката.
— Да ги сложим в леглата!
Подпъхнаха одеялцата им и тихо излязоха от стаята. Седнаха на дивана до отворените френски прозорци. В нощната тишина шумно хлопна врата на кола.
— Ваня! Те ли са? — Тя се хвърли в обятията му.
Той започна да успокоява жена си с непохватните си ръце, чиято груба сила беше толкова близка и родна.
— Не, не са те. Още не — прошепна той. — Но трябва да обмислим всичко спокойно. Престани да плачеш, момиче! Стегни се! Заради децата…
Изведнъж и той се разтрепери, а тя несъзнателно изстена, но Ваня сложи ръка на устните й. Сашенка излезе от стаята и изми лицето си със студена вода. И двамата се почувстваха ужасяващо трезви.