— Ваня, ние не можем да се самоубием, защото…
— Според Сталин тези, които се самоубиват, „плюят в лицето на партията“. Ще си спестим болката, но децата ни ще бъдат обречени. Партията ще накара да отговарят децата ни.
— Значи, ще убием децата си и ще се застреляме. Още тази нощ. Сега, Ваня. Ще умрем заедно и винаги ще бъдем заедно. Винаги! — Странно, но Сашенка вярваше в някакъв вид задгробен живот. Във вечността. В това вярваше нейният дядо — равинът, а тя, комунистката, винаги избягваше подобни мисли. Сега си спомни онези забравени думи от Туробин: Зохар[9], Великата книга, Сърцето на Кабала[10], Рая и Геената огнена, големите[11] и дибиките[12], обсебили хората, урочасани с лоши очи; светът на духовете беше толкова далечен на научния марксизъм и диалектическия материализъм. Обаче сега тя си представи своята душа и любовта да се реят над тленното й тяло. Там тя ще срещне своите родители. И двамата млади. Всички отново ще бъдат заедно! Тя извади нагана изпод фуражката на Ваня от НКВД. Още не беше забравила как се стреля.
— Вярваш ли в това? — попита той.
— Вярвам. Всички ще бъдем заедно на небето.
— Може и да си права. Ако дойдат да ни приберат, ще убием децата, а после и себе си.
— Значи го решихме. — Но когато Сашенка тръгна съм стаята им, той я хвана за ръкава, взе оръжието и го сложи в кобура си.
Прегърна я силно и прошепна:
— Аз не бих могъл. Просто не бих могъл. А ти?
Тя поклати глава. Минаваше полунощ. Сашенка започна да мисли по-разумно.
— Ние нямаме време за сълзи, нали, скъпи Ваня?
— Там има нещо срещу нас. Но аз не зная какво именно.
— Гидеон спомена „гърците и римляните“, а после арестуваха Мендел. Беня Голден не знае нищо за нас.
— А ако той е провокатор? Шпионин? Негодник?
— Възможно е… — Тя беше толкова изплашена, че беше готова да обвини собствения си любовник. Нима е възможно, нима Беня разруши семейството й? После я връхлетя нова вълна от предположения: — А може това да са интриги на „Лубянка“? Трябва да има някаква причина, нали, Ваня?
Той отвори широко ръце.
— Трябва да има причина — съгласи се той. — Макар че не е нужно да се търси причина.
В този момент чуха как изскърца задната порта.
— Това са те, Ваня. Обичам ви, Ваня, Снежанке, Карло. Ако някой от нас остане жив, о, Ваня… Дали да не сложим край на мъченията? Къде е пистолетът?
Държаха се за ръце. Той стискаше оръжието в ръка, двамата държаха хладната стомана между дланите си, сякаш беше символ на любовта им. Не се чу нищо повече. Минутите се точеха угнетяващо бавно.
В тишината се чу свирка и от сенките на градината се появи фигура с бяла качулка.
Ваня вдигна нагана и слезе по дървените стъпала.
— Кой е там? Ще стрелям. Няма да ти се размине, гадино!
27
— Имам само няколко минути — каза гостът, сваляйки кавказката качулка, която бе свикнал да носи още от времената на петроградските зими.
— Ох, Ираклий, слава Богу, че дойде! — Сашенка разцелува Сатинов и не го пусна от прегръдката си. — При нас всичко ще е наред, нали? Идваш да ни кажеш, че всичко се е разминало. С кого трябва да говорим? Моля те, казвай!
Изгасиха лампите на верандата и Сатинов седна на масата до Ваня и Сашенка. Тя наля на тримата арменски коняк.
— Всичко ще бъде наред, нали? — продължаваше да се безпокои тя. — Ние си измисляме какво ли не, нали? О, Ираклий, какво да правим?
— Тихо, Сашенка — прекъсна я Ваня. — Остави го да говори.
Сатинов кимна, а очите му проблеснаха като живак в тъмното.
— Слушайте внимателно — започна той. — Не зная подробности, но зная, че нещо се е променило. Те разработват Мендел и са открили нещо за теб.
— За мен? — възкликна Сашенка. — Ваня, разведи се! Аз ще се застрелям.
— Сашенка, изслушай Ираклий — каза Ваня.
— Сега това не е най-важното — продължи Сатинов. — Мислех си… за децата.
Сашенка усети как кръвта нахлува в главата й.
— Може би да отида при Берия? Готова съм на всичко. На всичко! Ще убедя Лаврентий Павлович…
Сатинов поклати глава и Сашенка усети напрежението. Той дори нямаше време да обсъди тяхната съдба. Мислеше само за децата.
— Мога да пиша на другаря Сталин. Той ме познава, познава ме от март 1917, когато работех при Ленин… Той ме познава.
Сатинов я погледна многозначително и Сашенка разбра, че заповедта идва от горе.
— Сега трябва да мислите само за децата — каза гостът.
— О, Господи — прошепна Сашенка и пред очите й заплуваха червени кръгове. — Ще ги изпратят в някое от онези сиропиталища. Ще ги измъчват, ще ги обиждат. Децата на Троцки са мъртви. И на Каменев. Цялото семейство на Зиновиев. Зная какво става там…