Сашенка си помисли за тънката като върлина волжка немкиня. За момент се поколеба. В страха си се притесняваше дали бавачката няма да ги предаде. Наистина не можеха да имат доверие на никого. После каза „да“.
— Извикай я — каза Ваня, но Сашенка вече чукаше на вратата на Каролина. Когато видя разстроеното й лице, Сашенка се досети, че бавачката знае и не са нужни повече обяснения. Бяха достатъчни само няколко думи.
Сашенка преглътна сълзите си и разбра по тъжната решителност на Каролина, по стиснатата й челюст, че беше станала неволна свидетелка на страданията им.
— Ще отида с тези деца на края на света — каза тя с немски акцент.
— Ела при нас — покани я Сашенка. Дистанцията между господари и прислуга изчезна веднага; възможността им взаимно да се спасят (или унищожат) ги изравни.
— Каролина — каза Сатинов, — Ти разбираш какво става. Аз не съм бил тук. С Ваня и Сашенка сме се видели за последен път на „Грановски“, когато съм бил с жена си. За политика не сме говорили. Аз не зная нищо за вашата съдба. Трябва да вземете билети за Каролина колкото е възможно по-бързо. Обадете се на гарата, уточнете часа още сега, дори тази вечер. — Той сложи две лични карти на масата. — Това са документите на две деца от сиропиталище „Дзержински“. Каролина ще пътува със свои документи, но билетите за децата ще са на чужди имена. По гарите и във влаковете непрекъснато се правят проверки. Сашенка, унищожи документите на децата, не ги оставяй в дачата!
— Къде трябва да отида? — попита Каролина. — Не може ли да ги заведа в моето село?
— Това е вариант, но там могат да ви открият — възрази Сатинов. — В Ростов премина вълна от арести на волжки немци. Каролина ще вземе влака Москва — Баку — Тбилиси от Саратовската гара. Ще слезеш в Ростов, там при началник-гарата ще има съобщение за теб на името Гюнтер, нали така беше? Каролина Гюнтер? Или ще ви чака човек. След това ще се върнеш в селото си. Ясно ли е всичко?
Сашенка забеляза, че Сатинов избягва да гледа старите си приятели в очите; той й целуна ръка, както беше направил, когато се запознаха преди двайсет години, и прегърна Ваня.
Нахлупи грузинската си качулка и си тръгна през градината по същия път, както беше дошъл. Портата изскърца. Сашенка го познаваше от зимата на 1916 година, когато всички бяха млади. Той я беше видял край смъртния одър на Ариадна, беше най-добрият им приятел. Това беше край на дружбата им или може би тя придобиваше други форми. От приятел той се превърна в единствения скъп човек на света. Сред всичките им познати, сред всичките подмазвачи и страхливци, нагаждачи и доносници само той прояви смелост да остане човек.
— Хайде. Чака ни работа — разбърза се Каролина, като сложи ръка на рамото на Сашенка. — Но първо трябва да хапнем. За ясен ум е нужен пълен стомах.
Тя донесе табла с козе сирене, домати, бородински хляб и минерална вода нарзан.
Не запалиха лампата на верандата, но се нахвърлиха на храната, сякаш никога не бяха яли. Времето минаваше бавно, но Сашенка се чувстваше по-добре — сега тя имаше цел. Трябваше да се довери на Ираклий Сатинов. Той каза, че ще настани децата при „добри хора“, но сърцето й се късаше! Спомни си раждането на Снежанка и Карло в Кремълската болница. Снежанка беше първото дете, но се роди по-лесно — приличаше на розово котенце, а първата нощ проспа на гърдите на Сашенка… Сега тя говореше непрекъснато за възглавници и пеперуди, знаеше имената им, не обичаше яйца — от тях й ставаше лошо, но харесваше пилешко. Любимият й цвят беше розовият, а след него — зеленият. Карло имаше нужда от единайсет целувки и погалвания, преди да заспи, често се будеше нощем и трябваше да го приспиват. Той мразеше кисело мляко и коричките на хляба. От марципан му ставаше лошо и имаше колекция от зайци, а за да не му пада захарта, трябваше да му се дават бисквити, онези с Кремъл на желязната кутия; той не обичаше силен шум, страхуваше се от гръмотевици, но винаги искаше да разглежда новите метростанции, мраморните им зали и стъклени куполи, както и да пътува с влак…