Дали да не напише тези неща за „добрите хора“? Дали да не ги разкаже? Кой може да знае всичко това освен една майка? Снежанка не можеше да диша без своите възглавнички. Дори „добрите хора“ може да не обърнат внимание на тези прищевки, които бяха израз на богатото й въображение. Можеше ли да е щастлива без майка си? Сашенка отново се разтрепери.
— Стегни се! Трябва да сме практични! — гласът на Ваня се вряза в мъката й.
Сашенка се сви, сякаш докосната от леден блок.
Не биваше да пише нищо и децата можеха да вземат съвсем малко неща, които да не ги свързват с техните родители. Сега не е време за сантименти, сълзи, чувство за вина. Сега Сашенка беше майка, която защитава своите малки. Тя трябваше да ги опази от сиропиталищата, които описваше Беня. Когато приготвят всичко, ако има време, ще може да се наслади на присъствието на тези живи съкровища и да поговори с тях. После може да плаче колкото си иска.
Сашенка не усещаше вкуса на храната. Градината като че ли беше направена от картон — жасминът и люлякът миришеха на гнило; понито, зайците и катеричките й бяха напълно безразлични. Ах, ако можеше децата да си останат при нея!
Изоставен, отритнат, от детинство съм сам.
Ох, ти, участ сирашка — само мъките знам.
Никога думите на тази стара песен не й бяха звучали толкова уместно и толкова покъртително.
— Ваня, трябва да говорим с тях много внимателно. Това може да е последната ни нощ заедно. Какво ще им кажем? — попита тя, задавяйки се от собствените си думи.
— Колкото по-малко, толкова по-добре — отвърна Ваня. — Те трябва да забравят за нашето съществуване. Снежанка ще помни повече, но Карло е само на три годинки. Дори няма… — Той не можа да продължи.
Сашенка хвана ръката на Каролина.
— Каролина, да стягаме багажа. Трябва да сложим топли дрехи, за да не студуват.
Върнаха се в спалнята на децата и Сашенка започна да подава детските дрехи на Каролина. Всеки път допираше дрешката до лицето си и вдишваше аромата на сено и ванилия.
„Дадох на децата си живот — убеждаваше се Сашенка, — но те не са моя собственост. Сега те трябва да живеят без мен, сякаш никога не съм съществувала.“
28
Шофьорът, старият Разум, пристигна призори, за да закара Ваня в Москва на гарата. Колата спря пред портата, Сашенка излезе по пеньоар. Беше ясна, свежа майска утрин. Росата по тревата блестеше като разпилени брилянти, а храстите омайваха с красивите си цветове. Вече станали от сън, децата скачаха по леглата си.
— Мамо, мога ли да ти кажа нещо…
Ваня беше пил цяла нощ и от него на километър миришеше на водка. Сашенка го наблюдаваше, когато той влезе да целуне децата. Знаеше, че иска да им каже много неща — да им даде съвет, да се пошегува, да ги предупреди за евентуални грешки, да спомене някоя народна мъдрост — всичко, което иска да каже на децата си един баща преди заминаване. Но децата бяха превъзбудени и дори не седнаха на коленете му.
— Аз не искам да целуна татко, а ти, Снежанке? — посочи Карло баща си, който стоеше в пълна униформа на НКВД, с ботуши, шапка, три ромба в малиновите петлици, кожени ремъци и кобур.
— Искаме да целунем само мама и Каролина. Татко е страшно чудовище! Той ще ни изяде! — викаше Снежанка и подскачаше като пъргаво агънце. Децата скачаха около него, а Сашенка гледаше с насълзени очи как Ваня ги хваща един след друг и само за миг се притиска до тях.
— Ох, татко, много бодеш! — изхленчи Карло. — Боли ме!
— Няма да целуна бодливото ти лице — отсече Снежанка. — По-добре целуни хубавата ми възглавничка. Вземи я с теб!
— Искаш да взема твоята любимка ли? — попита Ваня, почти трогнат.
— Да, за да си спомняш за мен, но обещай, че ще ми я върнеш, татенце!
Устните на Ваня трепереха — той взе розовата възглавничка и я мушна в джоба си; после вдигна Снежанка и я задържа за миг.
— Пусни ме, татенце! Миришеш много лошо! — И тя се измъкна, прескачайки двата малки платнени куфара пред вратата.
Ваня тръгна към колата, а по небръснатите му бузи се стичаха сълзи.
Карло се втурна след него.
— Татко! Аз те обичам — каза той — с цялото си сърце. Нека да те погаля, защото ти плачеш.
Ваня се спря и вдигна сина си, който изтри сълзите му с плюшеното си зайче.
— Защо си тъжен, татко? — попита Снежанка от верандата.
— Не обичам да се разделям с вас — отвърна Ваня и нежно свали Карло на земята. — Скоро ще се върна, но докато ме няма, ако не знаете къде съм, погледнете звездите на небето, както съм ви учил, и ще видите Голямата мечка — това съм аз.