Сашенка го изпрати до вратата. Той я прегърна, вдигна я и я стисна толкова силно, че чехлите й се свлякоха от краката.
— Това, че се ожених за теб — той едва произнасяше думите, — …беше най-доброто решение в живота ми… Не се безпокой, бурята ще премине, но ако не премине, ние сме уредили всичко.
Той се обърна към Каролина и ниско й се поклони.
Каролина сведе очи и стисна устни, когато му подаде ръката си, Ваня се ръкува тържествено като на парад.
— Благодаря, Каролина! — той прегърна стремително бавачката.
Разум беше обърнал колата. Ваня се качи и те потеглиха. Сашенка ги изпроводи с поглед, изтича вкъщи и се хвърли на леглото си. Нима това е краят? Тя все още не можеше да повярва.
Опита се да си представи къде е Беня Голден, къде е Мендел, но не можа. Беше се превърнала в закоравяла егоистка — сега за нея не съществуваше нищо освен нея, Ваня и децата. Никой. Би трябвало да изпитва жалост към Беня, когото обичаше, и към Мендел също, но тя не ги съжаляваше. Може да загинат, само тя да остане с децата си.
— Какво има? Мама плаче. Тъжна си, защото татко замина, така ли? — попита я Снежанка.
— Мамо, мамо, искаш ли да ти кажа нещо? Аз ще те целуна и ще те погаля, мамо — каза Карло. Кафявите му очи се замъглиха и той я целуна по устните.
— Скъпи мои!
— Да, мамо.
— Вие също тръгвате да пътувате на едно голямо приключение.
— С теб и татко ли?
— Не, Снежанке. Но вие обичате Каролина, нали? Ще тръгнете с нея и не бива никога да говорите за своето семейство, нито за това, което сте чули вкъщи.
— Ние това вече го знаем — много сериозно каза Снежанка. — Татко винаги ни учи: „Не дрънкайте!“
— А ти и татко? — попита Карло с тревожни очи.
— Ние, Карло, сигурно ще дойдем по-късно. Когато можем… Но винаги ще бъдем до вас, винаги…
— Разбира се, глупчо! — рече Снежанка. — Ние ще сме заедно винаги.
29
Сашенка върна децата обратно в града в неделя следобед.
Охраната на „Грановски“ беше както винаги дружелюбна, но беше се появил нов човек. Какво криеше погледът му? Знаеше ли, че Ваня е в Сталинабад? Знаеше ли защо? Имаше ли изобщо „защо“? Марфа и Николай, родителите на Ваня, и другите старци седяха на столовете си долу: защо бащата на Ваня не спря да чете вестника си и не заговори с нея? Какъв беше този лукав поглед на стария баща на Андреев — дали синът му, член на Политбюро, не му е споменал нещо? „Внимавайте с тези Палицини, засега не пускайте децата да играят с техните.“ Портиерът приветливо й махна, но защо не каза „здравейте“ и не й помогна с багажа? Той винаги помагаше. Дали знаеше нещо?
На улицата млад мъж с габардинено палто и мека шапка ги наблюдаваше, когато пристигнаха. Чекист ли беше? Охраната в къщичката на входа си отбеляза нещо. Пред вратата на маршал Будьони чистачката миеше стълбището. Информаторка. Беше ужасно. И абсурдно. Увереността, отстъпила място на отчаянието, я завладяваше — тя намираше все нови потвърждения на своите догадки, съмненията я чегъртаха отвътре като стар ръждив трион.
Беше неделя, тя лежеше в леглото. В гърдите й зееше дупка. В устата й горчеше. Страхът отново я обзе, ужасът, че ще изгуби децата си, че я дебне смъртта. Тя не се плашеше от разстрела: революционерите не бива да се страхуват от смъртта. Когато през гражданската война пътуваше с агитбригадите, беше готова във всеки момент да срещне смъртта, ако я заловят белите. Това означаваше да си болшевик. Но откакто се появиха Снежанка и Карло, тя почувства как смъртта започна да я дебне като нощен крадец, като разбойник, който ще отмъкне децата й. Опипваше гърдите си за ракови бучки; страхуваше се от пневмония и туберкулоза — каква е тази кашлица? „Моля, моля, умоляваше тя съдбата, дай ми време да ги обгърна с любов и ласки. Подари ми тези години, за да ги видя пораснали, щастливи, да видя внуци.“
Когато започнаха репресиите, тя виждаше как изчезват родители, а след тях и децата им, те вече не играеха на двора в къщата на „Крайбрежната улица“ или тук, на „Грановски“. Но онези родители бяха врагове, бяха се отклонили от партийния път, те се държаха необмислено, нечестно и подло. Приличаха на честни комунисти, но в действителност „носеха маски“. Партията стоеше на първо място и те някъде бяха допуснали грешка. Тя винаги си обещаваше да не допуска подобно нещо. Но по някакъв начин това се случи и с нея.
Стъмни се. Сашенка се опита да заспи, но я връхлетяха кошмарни видения: мъчения, арести, разплакани детски лица. Тя разтърси глава, сърцето й биеше ускорено — сърдечен удар ли ще получи? Ваня не се обаждаше. Тя задрямваше за малко, без да потъне напълно в съня си, и отново изскачаше от дрямката като камъче, едва докоснало повърхността на езерото. Виждаше майка си мъртва, жива, млада; видя как застрелват баща й в тила пред очите на децата й.