— Лека нощ, другарко Цейтлина-Палицина — каза униформеното Насекомо. — Не пипайте печата на кабинета. Утре ще дойдем още да попретърсим.
— Чакайте! Ваня няма ли нужда от дрехи?
— Шпионинът имаше куфар, благодаря за грижите — презрително се подсмихна Разум, сложил ръце на хълбоците си. — Идвам с вас, момчета! — обърна се той през рамо към чекистите, които товареха сейфа и купчините книжа в асансьора.
— Защо ни мразиш? — тихо го попита Сашенка.
— Той ще пропее! Ще си признае, хиената! — отвърна й Разум. — Живеете си като помешчици! Да не мислите, че сте по-добри от нас? Ояли сте се. Сега ще си получите заслуженото.
— Спокойно, другарю Разум, да не се намериш и ти натясно — изписка Насекомото, придържайки вратата на асансьора. Старият Разум рязко се обърна и от движението нещо изпадна от джоба му. Крещейки пиянски обиди, той се затътри след чекистите. Вратата на асансьора се затвори.
Сашенка хлопна вратата, облегна се на нея и се свлече на пода. Карло и Снежанка седнаха до нея и я прегърнаха за краката. Тя трезво обмисляше ситуацията, макар че ръцете й трепереха, червени искри играеха пред очите й и стомахът й се свиваше.
— Възглавничке! — Снежанка вдигна от пода малката розова възглавничка — Глупавият Разум изпусна моята любима възглавничка.
Сашенка грабна възглавничката, огледа я от всички страни, помириса я.
— Не, Снежанке, чакай — скара се тя на дъщеря си, която се опита да си я вземе.
— Искам си моята възглавничка! — жално изстена Снежанка.
— Каролина! — Гледачката вече беше там.
Родителите на Ваня отново се появиха от стаята си и впериха погледи в сцената.
— Къде е Ваня? — попита свекърва й. Тя гневно сочеше Сашенка. — Винаги съм му казвала, че ти си класов враг по произход и по възпитание. Това е твое дело, нали?
— Поне веднъж помълчете! — сопна се Сашенка. — Ще обясня всичко по-късно. Моля ви, върнете се в стаята си, а утре е най-добре да отидете на дачата или на село. Трябва да помисля!
Старите селяни промърмориха нещо за грубостта й, но се оттеглиха.
— Този негодник Разум — възмути се Каролина.
— Отсега нататък на никого не може да се вярва, нас току-що ни прехвърлиха в друга категория хора — „врагове“ — каза Сашенка, стиснала проклетата възглавничка. — Каролина, тя беше на дачата, нали?
— Да.
— Ние не я донесохме тук, нали?
— Не. Тя остана там в детската стая.
Сашенка се обърна към дъщеря си.
— Откъде дойде тази възглавничка, скъпа?
— Разум я изпусна. Този глупав старец! Той мирише!
— Но кой я е взел от дачата? Видя ли някой да я взема?
— Да. Татко я взе. Аз му я дадох да се грижи за нея. Той я сложи в джоба си.
— Значи вашето татенце не ни е забравило — промърмори Сашенка. Възглавничката на Снежанка — какъв по-подходящ знак? — Скъпи Ваня. Добре че беше Разум…
— Ще ми я дадеш ли, маменце?
— Да, слънце мое, вземи я.
Сашенка погледна към Каролина и бавачката отвърна на погледа й — това беше израз на безгранична майчинска любов, но и на уплаха от сериозността на положението.
В този миг Сашенка се опита да си спомни, да запази и почувства най-скъпите моменти от живота на децата си. Но нито един спомен не се запечата в паметта й, те се изплъзваха, изтичаха между пръстите, отнасяше ги вятърът.
31
На следващата сутрин Сашенка отиде в редакцията. Други сигурно биха останали вкъщи с оправданието, че не се чувстват добре, но това само по себе си би породило подозрения. Арестът на съпруга невинаги водеше до арест и на съпругата. Не, тя ще продължи да ръководи списанието си както винаги, пък да става каквото ще.
На тръгване целуна децата, вдъхна мириса на кожата, на косите им. Вгледа се по ред в лицата им. Целуна кафявите очи на Карло и притисна устни до коприненото челце на Снежанка.
— Обичам ви. И винаги ще ви обичам. Никога не забравяйте това — сериозно каза тя на двамата. И никакви сълзи. Дисциплина.
— Мамо, мамо, искаш ли да ти кажа нещо? — попита Карло. — Ти си едно глупаво мече!
И той се разсмя на нелепата си шега.
И Снежанка се засмя, но взе страната на майка си.
— Не, не е. Мама е любимата възглавничка.
Това наистина беше висока похвала.
Родителите на Ваня стояха облечени с палта. Сашенка се поколеба, но после им кимна. Те също кимнаха. Нямаше какво да си кажат.
Сашенка се стегна. Искаше й се отново да целуне Карло и Снежанка, да ги целуне силно, за да отнесе с целувката частица от тях, но тя тръсна глава, облече си палтото и отвори вратата.