Остави чантата и палтото и се втурна по коридора, хвърли се върху леглата им, миришеше възглавниците им — първо на Снежанка, после на Карло. Тук най-сетне можеше да даде воля на сълзите си. Имитираше гласовете им, разговаряше със снимките им. След това ги изгори до една заедно с документите им. Снежанка беше оставила почти всички възглавници, а Карло — повечето от зайците. Сашенка ги взе в леглото си — компания за безсънната нощ, която я очакваше.
След това си събра багажа — четка за зъби, топли дрехи, бельо. Избра най-хубавите и защо не?
На следващия ден отново отиде на работа, като си взе и куфарчето. И на по-следващия. И на по-по-следващия. От напрежението се разболя. Болеше я гърлото, лицето й посърна, нямаше сили дори да хапне. Нощем мислеше за Ваня и децата. Къде са сега? Три денонощия са на път — дали вече са в новите си семейства? Или мръзнат на някоя гара, гладни и изоставени? През цялото време разговаряше с децата на глас като побъркана.
През нощта сънува Беня Голден. Събуди се, изпълнена с угризения, чувство за вина и отвращение и най-ужасното — от трескава възбуда. Изведнъж го намрази. Би го удушила със собствените си ръце, би издрала очите му: нима той е виновен за всичко с неговото самодоволно предизвикателство, с отказа си да пише, с явния интерес към органите; нима заради неговите прочути парижки и мадридски приятели нея ще я разстрелят и ще вземат децата й? Да, тя го обичаше, да, той я дари с несравнимо щастие, но сега, съпоставимо с майчината любов — беше нищо!
На третия ден забеляза нещо различно в очите на охраната. Когато поздрави портиера, той погледна нагоре към апартамента й и тя разбра какво ще се случи. Спря се на стълбите почти с облекчение, край на неизвестността.
Когато отвори вратата на апартамента, веднага видя, че кабинетът е разпечатан, усети силна миризма на карамфил. Мина покрай „червения кът“ и влезе в гостната: на масата имаше чинии с недоядена храна. Едър мъж в униформа на НКВД лежеше с ботушите си на дивана. Ботушите му изскърцаха, той се изправи и широко й се усмихна. Имаше загоряла мазна кожа, къдрава коса, а по дебелите кафяви пръсти — евтини пръстени. Одеколонът му толкова силно миришеше на карамфил, че Сашенка го усети и с езика си. Мъжът не беше сам. Още двама чекисти се надигнаха, поклащайки се, може би пияни.
Сашенка беше облечена в розова лятна рокля. Фризирана по модата, леко гримирана, тя гордо изправи рамене.
— Другари, извинете, че се забавих. Отдавна ли чакате? Аз съм Александра Цейтлина-Палицина, която Ленин наричаше другарката Полярна лисица.
— Приятно ни е да се запознаем, другарко — каза комисарят от държавна сигурност, втори ранг и заместник на наркома на вътрешните работи Богдан Кобулов, „Бика“. — Знаете ли, че другарят Берия много ви симпатизира?
Сашенка си пое въздух, ноздрите й затрептяха, тя присви очи.
— Очаквах ви всеки момент. За мен е чест…
— Сега разбирам защо другарят Берия ви цени толкова високо — продължи той.
Като при повечето едри хора Кобулов имаше висок глас; на Сашенка това й беше противно. Тя мислеше за децата, които вече бяха далеч — бяха минали три дни. Знаеше, че всеки миг може да стане последен, но помнеше какво трябва да прави. Спокойно извади цигара с жест на кинозвезда. Кобулов протегна отрупаната си с пръстени ръка и й я запали. Усети миризмата на мазната му кожа и на карамфил.
— Благодаря, другарю. — Пое дима, затваряйки очи, и изпусна синкавия пушек. У съседите някой свиреше на пиано, едно дете пееше — семейство в нормалния свят.
— Какво желаете?
— Когато става въпрос за хубава жена — промълви Кобулов, сбърчил нос към нея, — предпочитам да я арестувам лично.
33
На хиляда и петстотин километра на юг от Москва в малкия град Тбилиси една сивокоса жена приготвяше в стаичката си чанта с тоалетни принадлежности. Тя живееше близо до центъра, в дъното на тъмна, обрасла в зеленина уличка зад серните бани, стария град и православната черквичка с кръглата грузинска кула.
Малката й стая, в която имаше легло, лампа, гардероб и стари снимки на богато семейство — мъже с напомадени мустаци, бомбета, моряшки костюми и лъскави лимузини, — беше част от красиво имение, някога собственост на древен род грузински князе, последният от които беше ексцентричен антиквар, колекционер на книги и собственик на серните бани. (Сега той караше такси в Париж.) По време на революцията от 1905 година беше продал имота на еврейски петролен магнат от Петроград. Сега сградата беше разделена на малки жилища, а бившата библиотека на княза на партера бе превърната в кафене, живописно заведение, каквито вече нямаше нито в Москва, нито някъде другаде в Русия. Тук обаче, в Грузия, въпреки неотдавнашните репресии, обезглавили интелигенцията, това необикновено кафене със своите стари книги, свещници, облени с восък, и гъсти извити лози, които скриваха запотените прозорци, продължаваше да процъфтява. Тук се предлагаха турско кафе и грузински блюда.