Сивокосата жена работеше по цял ден в кафенето като келнерка. Заплатата не беше голяма, но можеше да се смята за прилична; документите й бяха редовни, всичко беше законно. Жената изглеждаше затворена, никога не бъбреше с клиентите, дори и с другите, отказали се вече да я одумват келнерки. Личеше й буржоазният произход, но провинциалните градчета по онова време — време на репресии и бежанци — бяха пълни с такива „бивши“ като нея и в Грузия се проявяваше към тях повече търпимост, отколкото другаде. Говореше се, че комунизмът не се е разпространил по-далеч от столицата. Преди жената беше живяла с един по-възрастен мъж, но той умря, а тя не искаше да обсъжда личния си живот, макар че понякога началството се интересуваше от жената. Келнерката говореше отличен руски, грузинският й звучеше повече от добре, но и в двата езика се долавяше акцент. Държеше се любезно с всички, но се виждаше, че основната й грижа беше библиотеката. Кухнята и барът се намираха между два библиотечни шкафа в ъгъла на тъмната стара стая. От влагата от чайниците и тенджерите стените бяха влажни, книгите се деформираха и ронеха, старите картини плесенясваха и пожълтяваха, но тя правеше каквото може — бършеше книгите от прах, понякога ги сушеше в стаята си на горния етаж.
Предишния ден жената помоли за едноседмична отпуска — нещо, което не беше се случвало преди. Тъй като в продължение на години не беше почивала, управителят Тенгиз й даде не една, а две седмици.
Днес тя стана много рано, пресече площад „Берия“ и отиде на арменския пазар, където купи храна. Върна се в стаята си, напълни куфара си с дрехи, но сложи и торбичка грузински питки лаваши, консерви и бонбони. Свали от стената снимка на ученичка в униформа от царски пансион, свали гръбчето и извади няколко банкноти. Скри двеста рубли в корсажа си, целуна снимката и я върна на стената.
Огледа се в огледалото и изцъка — скулите на това сърцевидно лице бяха изпръхнали и загрубели; под очите й имаше торбички; дрехите й бяха изискани, но изглеждаха износени. Изглеждаше по-възрастна, имаше вид на шестдесетгодишна, но беше по-млада. „Как, за Бога, се озова тук?“ — питаше се тя. Поклати глава и се усмихна.
Няколко часа по-късно се качи на трамвай до гарата, където си купи билет до Баку и оттам до Ростов на Дон. Прекачи се на гарата в Баку, място, пълно с мюсюлмани, турци и татари в съветска униформа, тюбетейки и роби, понесли кокошки, овце и деца. Едно семейство й предложи турски плов, студено овнешко месо и тя им благодари. Чакаше своя влак. Когато съобщиха, че пристига, сякаш цялата гара се втурна към него, но турското семейство й помогна и тя се качи в техния вагон. Седна близо до тях и отново изпита благодарност за помощта. Във влака се опита да заспи, но не можеше да потисне мислите си за странните събития от предишната седмица.
Преди четири дни запотен чиновник в партийна рубашка беше дошъл да се запознае с условията на труда и бита на работещите в кафенето. Всички трябваше да отидат в партийния комитет на булевард „Берия“, в двореца на бившия царски наместник, за да им проверят документите. Тенгиз каза тя да отиде първа. Видя й се странно, но никой не задаваше въпроси — проверките и чистките бяха станали част от всекидневния живот. Съпругът й беше арестуван, сигурно вече са го разстреляли и тя просто очакваше да приберат и нея. Всъщност имаше ли това значение?
Жената вървеше нагоре към красивия бял дворец на царския наместник, откъдето първият секретар ръководеше Грузия. Чакането я изнерви. В мислите й напираха много въпроси. Но както всички останали и тя се чувстваше безпомощна в тази гигантска държава. Въпросите от теб можеха да се обърнат във въпроси към теб — доста по-разумно е да стоиш с наведена глава. Тя чакаше като останалите кашлящи, почесващи се, мърморещи потиснати хора, стари и млади, в мръсния коридор.
Когато дойде нейният ред, тя подаде документите си през прозорчето. Поканиха я да влезе и я въведоха в мръсна, небоядисана канцелария. Тя се стегна и се подготви за грубото отношение и тъпия бюрократизъм на някой дребен грузински чиновник. Но противно на очакванията си видя слаб красив мъж, явно от партийните ръководители. Той се изправи, когато тя влезе, предложи й стол и седна на мястото си зад бюрото. Униформата му стоеше много добре на широките му рамене и на стройното му тяло. Излъчваше енергията на сталинското поколение и се стори на жената твърде изискан и изтънчен за тази бедна канцелария. Сигурно е от Москва, голям началник, помисли си тя. Но умните му сини очи внимателно я изучаваха.