— Стегни се, принцесо. Това не беше мъчение! Облечи се. — Тя взе обувките й. — Свали връзките. Дай ми колана си. Никакви писалки. — Жената измери теглото й и го записа. — Седни!
Сашенка се строполи на един стол, като изпита облекчение, защото отново беше облечена.
— Влад! — извика жената.
В стаята се появи слаб стар фотограф с боядисана мазна коса, малка глава и износен светлосин костюм. Явно беше алкохолик, защото трепереше и едва удържаше тежкия фотоапарат с кръгла светкавица, която напомняше хромиран слънчоглед.
— Гледай тук — нареди й той.
Сашенка погледна в апарата, отначало уморено, но после се опита да се стегне и приглади косата си. Ами ако някой ден децата й видят снимката? Тя не сваляше поглед от обектива, мислено повтаряйки: „Снежанке и Карло, къде сте? Обичам ви, обичам ви! Аз съм вашата майка! Помнете ме! Сънувайте ме!“
— Не мърдай! Готово. — Светкавицата блесна с пукот. Сашенка видя сребристи звездички, топящи се върху черния небосклон.
Конвойният я поведе за ръка през врата, която веднага щракна зад гърба им. Без връзки обувките й бяха хлабави, без колан полата се смъкваше. Тя мина покрай метални клетки, изкачи се по желязна стълба, после се спусна надолу по каменни стъпала и се озова в бетонен коридор с редица килии със стоманени врати и шпионки. Чуваше шумовете на затвора — кашляне и ругатни, дрънчене на резета, тръшкане на врати, влачене на крака, подрънкване на връзки ключове. Подът блестеше от разяждащите препарати.
Миризмата на затвора — урина, пот, фекалии, дезинфектанти, зелева чорба, оръжейна смазка — й напомни за Петроград от 1916 година. „Честито завръщане! — тъжно си помисли тя. — Но този път татко няма да ме измъкне!“ Чувстваше, че Ваня, Беня и вуйчо Мендел са някъде наблизо, и това малко я успокояваше. В един от коридорите насреща им водеха друга затворничка — видя хубава млада жена, по-млада от нея, с посинено око.
— До стената — изръмжа надзирателят — това бяха първите думи, които произнесе. Той блъсна Сашенка към ъгъла, където стоеше изправено нещо като метален ковчег. Отвори вратата му и я бутна вътре, след което я заключи. Вратата притискаше гърдите й. Това мъчение ли беше? В тясното пространство се задъхваше. Минаваха други затворници и надзиратели. Когато отминаха, ковчегът се отвори и те продължиха напред, докато стигнаха редица килии. Надзирателят отвори една от тях.
Килията беше малка и студена, с две тесни легла, без прозорци, с тухлени стени и влажен под, в ъгъла имаше отходна кофа. Вратата се затвори, ключалката изщрака, Сашенка остана сама. После шпионката се отвори и нечие око се вторачи в нея, след което и шпионката се затвори. Сашенка притвори очи и се вслуша в шума наоколо. Затворниците пееха, караха се, кашляха, мърмореха нещо несвързано, предаваха си съобщения със затворническия код, който не беше се променил от царско време. Гигантската сграда пулсираше като таен град. Тръбите гъргореха, в тях бълбукаше вода. Някой тътреше метално ведро, после започна да мие коридора с мокър парцал. Изтрополя количка. Чуха се приглушени гласове, ехо от чукането на метални канчета и лъжици. Шпионката отново се отвори и затвори. Вратата със скърцане се отмести.
— Вечерята! — Двама затворници, единият с брада, стар и немощен, другият — побелял, но вероятно на нейните години, сипваха супа от люлеещ се върху количката казан. Старият й подаде канче, другият го напълни с гореща вода от един чайник. Двама надзиратели с ръце върху пистолетите си ги наблюдаваха внимателно. На затворниците беше забранено да разговарят.
— Благодаря! — каза Сашенка.
— Никакви приказки! — обади се пазачът. — Не поглеждай затворниците!
По-младият й подаде бучка захар и парче черен хляб; погледна я за миг, по неговото чувствено, по-скоро закачливо лице пробяга някаква емоция. Преди Беня тя не познаваше този особен език. Господи, помисли си Сашенка, това е въжделение! Сашенка бе поласкана: значи и тук хората продължават да изпитват желания! Когато вратата се хлопна, тя изяде воднистата елдена каша. Използва кофата и легна на нара.
„Ваня, където и да си — мислеше си тя, — аз зная какво да правя.“ Не всичко беше изгубено: децата бяха заминали, може и да не е заведено дело срещу нея. Ваня я предупреждаваше. Тя можеше още да успее да се измъкне оттук. Какво могат да имат те срещу нея, преданата комунистка? После произнесе на глас една дума — „Възглавничка!“.
Лампите продължаваха да светят. Сашенка се опита да заспи. Разговаряше на глас с децата си, но те вече бяха от друг свят. Ще може ли някога пак да усети миризмата им? Да ги погали, да чуе звука на гласовете им, всичко, което беше още съвсем прясно и ярко в паметта й. Тя се разплака — тихо и сдържано.