— Край! Стига! — изкрещя следователят и тропна по масата. Това прозвуча толкова нелепо, че Сашенка едва сдържа презрителната си усмивка.
— Не ни губете времето! — отсече той. — Да не мислите, че са ви довели тук за забавление? За да си прекарате времето! Затънал съм до гуша в работа и ми е нужно да признаете какво сте извършили. Ние знаем как да се справяме с такива като вас.
— Такива като мен?
— Разглезени партийни принцеси, които смятат, че съветската власт е длъжна да ги облича, да им дава коли и вили. Ние умеем да сваляме такива като вас от небето на земята. Затова повтарям — вгледайте се в живота си, в миналото си, попитайте партийната си съвест! Защо сте тук? Признанието значително ще облекчи участта ви.
— Но аз нямам какво да признавам… Аз съм невинна!
— А как си обяснявате ареста си, щом сте невинна? Признайте! Не чакайте аз да ви принудя да признаете!
Сашенка се изплаши. Какво иска той от нея? Ако си признае нещо дребно, това ще ги задоволи ли? Спомни си отново наставленията на Ваня: „Не признавай нищо. Без признание те не могат да те пипнат! Повярвай, скъпа, знам за какво говоря. Пречупил съм много хора и сигурно това е тяхното отмъщение. Но не измисляй дребни нарушения. От това натискът няма да намалее! Ако имат доказателства, те ще ти организират очна ставка. Ако искат да получат конкретно признание, те ще го постигнат.“
Могилчук се наведе напред. От кокосовата му помада й се гадеше.
— Вие сте израснали в буржоазно семейство, на истински кръвопийци. Искрено ли влязохте в партията или останахте в душата си със своята прогнила класа, останахте враг на трудовите хора?
— Аз работих при Ленин.
— Мислите ли, че това ме интересува сега? Ако сте излъгали и другаря Ленин, ще бъдете съдена двойно.
— Той ме наричаше другарката Полярна лисица. Самият той знаеше за произхода ми и ми каза, че също има дворянски произход — това нямаше значение, защото аз бях последователна болшевичка.
— Как смеете да петните името на другаря Ленин! Вие давате ли си сметка къде се намирате? Нима не разбирате коя сте сега? Може да се каже, че вече ви няма! Намирате се пред ревтрибунала, пред Чека. Така че просто отговаряйте на въпросите ми! — Той погледна към папката. — Откога познавате Мендел Бармакид?
— Той е мой вуйчо. Познавам го цял живот.
— Смятате ли, че той е честен комунист?
— Винаги съм смятала така.
— В гласа ви звучи съмнение?
— Зная, че е арестуван.
— А знаете ли, че ние не арестуваме хората без причина?
— Другарю Могилчук, аз вярвам във въоръжената ръка на партията. Вярвам, че вие, чекистите, както е казал Дзержински, сте рицарите на революцията. Моят съпруг…
— Обвиняемият Палицин. Смятате ли, че той е образец на партийността? Наистина ли? Поровете се в паметта си, спомнете си вашите разговори: нима той е истински чекист?
— Да. — Но изведнъж се усъмни дори в това; ами ако Ваня е бил фашистки шпионин?
— А Мендел? Той никога не е бил истински комунист, нали, другарко Полярна лисица — добави той, подсмивайки се, — ако мога да ви наричам така.
— Той е истински болшевик, който пет пъти е бил на заточение, лежал е в Трубецкия бастион, здравето му е съсипано на каторгата и никога не е участвал в опозиция или във фракции…
Могилчук свали очилата си. Без тях беше силно късоглед. Той потърка лицето си и прокара ръце по огненочервената си коса. Сашенка почувства колко му се иска да сложи признанието й на бюрото на началника си. Може би иска да се докара и пред Берия. А може и висшата инстанция — лично другарят Сталин — да чуе за този енергичен млад следовател? Той отново си сложи очилата.
— Свалете маската на Мендел, разобличете този чакал!
— Аз не знам нищо — промълви тя. — Мендел! Опитвам се да си спомня…
— Спомнете си и разкажете! — Могилчук приготви писалката. — Вие говорете, аз ще записвам. Мендел споменавал ли е някога за японския дипломат, с когото се е срещал в Париж?
— Не.
— А за английския лорд, посещавал посолството ни в Лондон?
— Не.
— Какви чужденци познава? Молил ли ви е някога да се срещате с тях? Помислете, напрегнете мозъка си!
Значи им е нужен Мендел! Сашенка разбираше, че не става дума за нея. Бяха викали Гидеон на „Лубянка“, за да говорят за Мендел. После бяха забъркали в това и Ваня — сигурно някой е чул как Мендел и Ваня спорят за джаза? И покрай Ваня и нея. Беня явно няма нищо общо с Мендел. Освен чрез нея — но това беше прекалено далечна връзка. Не, Беня беше част от друго дело, от делото, свързано с чистката на интелигенцията, пък и Могилчук нито веднъж не спомена името му. Беше ясно едно, че те имат нужда от нейния донос срещу Мендел. Скъпия вуйчо Мендел, който я запозна с марксизма, прие я в партията, запозна я с Ваня! Той беше „съвестта на партията“, олицетворение на неподкупност и честност! Веднъж самият Сталин го беше нарекъл „нашият накуцващ Робеспиер“ — каква похвала!