Значи Мендел й беше докарал това нещастие, той й отне децата. Майчиният инстинкт за миг надделя, тя с радост би пожертвала Мендел, би направила всичко, за да види отново децата си. Но дали ако измисли, че Мендел е японски шпионин, дали те ще решат, че тя е невинна и служи вярно на партията?
Отново се сети за наставленията на Ваня — „Ако те готвят дело срещу Мендел, ще имат нужда от твоите показания. Но помни, че той ни запозна с марксизма, прие ни в партията и нас ни запозна! Твоето признание ще погуби всички ни! Изчакай да разберем какво имат срещу нас.“
Следователят отново намести перчема си.
— Е?
— Не, Мендел е честен другар.
— Нямате ли какво друго да ми кажете?
Тя поклати глава, чувствайки слабост и умора. „Има надежда“ — успокояваше се тя. Като затрупан от лавина човек тя се надяваше, че през пролуката ще види светлина. Ваня също няма да признае, скъпият й Ваня като всеки баща по-скоро щеше да умре, отколкото да подложи жена си и децата на опасност! „Бъди силна, не признавай нищо и ще видиш отново Снежанка и Карло“ — казваше си тя. В края на краищата следователят още е сравнително любезен, може би просто опипват почвата…
— Добре, искате да си играем игрички, така ли? — тихо попита Могилчук. — Трябва да разберете, другарко Полярна лисица, че и аз съм от интелигенцията като вас и вашия чичо Гидеон. Сигурно сте чели моите разкази, публикувани под псевдонима М. Служба? Аз просто обичам да си говоря с хората. Такъв е моят метод. Дадох ви шанс, но вие не го използвахте.
Той вдигна слушалката на телефона и набра един номер.
— Могилчук е… Не, не призна… Слушам! — Върна слушалката на място. — Елате с мен.
36
Придружавани от един надзирател, следовател Могилчук поведе Сашенка по дълъг коридор, който тя не беше забелязала, нагоре по стълби, през покрит мост, после надолу по други стълби и по широк, облицован с карелски бор коридор с паркет на пода. По стените висяха портрети, а покрай стените имаше бюстове на герои чекисти и копринени знамена.
Синята плюшена пътека по средата на коридора беше прикрепена с масивни златни скоби. Охранители в официални униформи на НКВД стояха до съветското знаме и статуя на Дзержински в човешки ръст. Коридорът водеше към внушителна двойна дъбова врата.
Влязоха в преддверие, където седяха двама офицери от НКВД с чанти в ръце, вероятно пристигнали от регионите. Могилчук продължи направо през друга двойна врата, която им отвори човек от охраната. Вътре Сашенка веднага разпозна суетенето пред кабинета на съветски началник — множество секретарки в бели блузи и сиви поли, делови млади мъже в униформи, редици телефони, купища папки и зелени палми. Един млад офицер скочи и ги заведе пред трета затворена врата. Почука и отвори.
— Следовател Могилчук?
Влязоха в огромен и светъл кабинет с блестящ паркет, облицован с карелски бор, ухаещ на гора и лак. Вляво на персийските килими бяха подредени в полукръг няколко фотьойла и меки столове. Над камината висеше огромен маслен портрет на другаря Сталин, рисуван от Герасимов, а в ъгъла стоеше сребрист сейф, по-висок от човешки ръст. В далечния край на кабинета имаше мраморни бюстове на Ленин и Дзержински и още един портрет на Герасимов, този път на Дзержински, „железния Феликс“, основателя на Чека с неговата испанска брадичка и проницателен поглед.
В средата на стаята до лъскавото дъбово бюро беше залепена подвижна Т-образна маса, типична за всеки съветски кабинет. Тук цареше идеален ред — сребърен писалищен комплект, мастилници със зелено мастило и само един-два листа хартия. На масата зад бюрото имаше осем телефона и апарат за пряка връзка с Кремъл. Начело на бюрото във вишнево плюшено кресло с висока облегалка седеше другарят Лаврентий Павлович Берия, наркомът на вътрешните работи.
Берия ядеше, на чинията имаше нещо, което приличаше на спанак или на листа от салата. Той я подкани с ръка да влезе, като в същото време дъвчеше енергично.
Могилчук отдаде чест и напусна кабинета.
— О, Лаврентий Павлович — въздъхна Сашенка, — толкова се радвам да ви видя! Сега можем да изясним нещата.
Берия преглътна, изправи се внимателно, обиколи бюрото и й целуна ръка.
— Добре дошла, Александра Самойловна — каза той официално със своя силен грузински акцент, продължавайки да държи ръката й между нежните си пръсти. — Чудите се какво ям ли?