— Да — отвърна тя, въпреки че това й беше съвсем безразлично.
— Аз не ям месо. Мразя да се убиват животни. Бедните телета и агнета! Не, не мога да го понеса това, а пък и Нина казва, че не бива да пълнея! Аз съм вегетарианец и затова ям само това — дори когато съм на гости у Йосиф Висарионович. „Тревата на Берия! — казва другарят Сталин. — Вижте Лаврентий Павлович пак дъвче своята трева!“ — Той продължаваше да държи ръката й и я завъртя като за танц. — О, вие сте толкова бледа. Но въпреки това толкова красива. Тази ваша фигура може да подлуди човек като мен! Да хвърли в краката ви всичко за една целувка. Вие сте като пухкава пастичка. Колко жалко, че се срещаме тук, нали?
Безцветните му очи толкова алчно опипваха тялото на Сашенка, че тя потрепери. Набитият оплешивяващ нарком с пенсне безшумно я обиколи от всички страни с меките си велурени обувки. Той не носеше униформа, в широките си панталони и бродирана риза без яка приличаше на грузинец от морски курорт. Сашенка помнеше, че мъжът й играеше в баскетболния отбор на Берия на дачата му в Сосновка. Когато Сашенка присъстваше на тези мачовете, й правеше впечатление, че въпреки ниския си ръст Берия е извънредно пъргав.
— Много се радвам да ви видя — повтори тя. И наистина го мислеше. Берия беше безпощаден, но си разбираше от работата. Ваня се възхищаваше от неговото усърдие, работоспособност и справедливост, толкова различни след пиянските изстъпления на Ежов. — Вие ще изясните всичко, Лаврентий Павлович! Слава богу!
— Бих могъл по цели дни да се наслаждавам на вашите бедра и гърди, моя сладка, но виждам, че сте уморена. Ще хапнете ли нещо? — Той вдигна телефона и поръча: — Донесете ни сандвичи.
По покана на Берия тя седна на един от кожените столове на масата пред бюрото. Той също седна. Двойната врата се отвори и жена в бяла престилка докара на количка поднос с чай. Като прехвърли бяла кърпа през ръката си (като келнерките в ресторант „Метропол“), тя им сервира чай, сандвичи и закуски с риба, след което излезе от кабинета.
— Заповядайте! — каза Берия, мляскайки с дебелите си устни. — Яжте, докато говорим. Ще ви трябват сили.
Сашенка се поколеба, боеше се, че ако изяде тези апетитни сандвичи, това ще я задължи да предаде съпруга си и Мендел. Съсредоточи се и си помисли за децата. Това беше нейният шанс.
— Не знам в какво ме обвиняват, уважаеми другарю Берия, но аз съм невинна. И вие го знаете. Нямате представа колко се радвам да ви видя!
— И аз също. Яжте, моя сладка. Не са отровни, заклевам се. — Сашенка отхапа от сандвича. — Знаете ли, вие сте абсолютно моят тип, Сашенка. В мига, когато ви видях, разбрах, че само наглед сте порядъчна съветска жена, но всъщност устните ви обещават неземна наслада. Обаче ми се стори, че не бяхте много доволна, когато започнах да флиртувам с вас на дачата. Знаете ли, аз по цял ден мисля за жени. Аз съм истински грузинец, нали разбирате?
Очите на Берия се замъглиха, клепачите му се притвориха.
— Знаете ли какво ми се иска да направя, Сашенка? Иска ми се да ви заведа у дома. Нина и децата живеят в Сосновка, на дачата. Ще хапнем, ще се изкъпем в моята баня, ще пийнем от най-доброто вино, а после ще ви сложа на дивана, ще вдигна полата ви, ще прокарам лицето си по бедрата ви до горния край на чорапите, ще докосна с устни копринената ви кожа, после ще отида по-нагоре, докато подуша вашата ягодка, ще изпитам вашата възбуда…
Това неболшевишко държание шокира и предизвика отвращение у Сашенка. Сега тя беше във властта на Берия. Даваше й да разбере, че може да прави каквото пожелае. Тя реши да не се обижда — не можеше да си го позволи, но и не искаше да го окуражава. Неговите непристойни предложения можеха да са уловка, примамка. Или намек, че наистина я желае, и ако тя иска да излезе оттук, това е най-лесният начин?
Но това беше Лаврентий Берия, наркомът на вътрешните работи, човекът, когото тя уважаваше и харесваше, болшевикът, на когото вярваше самият Сталин. Как можеше да разговаря така с другарка, която е работила при Ленин и е приемала Сталин в дома си? Умът й работеше трескаво и тя веднага реши, че ще направи всичко, колкото и долно и унизително да е, за да види отново децата си.
— Вие ме засрамвате, Лаврентий Павлович — прошепна дрезгаво тя. — Не съм свикнала с такива…
— Наистина ли? Недейте, Сашенка. Аз самият съм изненадан. Вие сте толкова уважавана, толкова достойна съветска жена, която учи нашите домакини как да правят сладкиши и как да подгъват поличките на пионерките. Но ние знаем какво необуздано създание сте вие. Знаем какво викате и какво искате, когато наистина сте възбудена. Също като майка си. А тя беше прословута с това, нали?