Всичко в нея се вледени. Беня Голден сигурно е издал тайната им, ето как е научил и съпругът й.
Берия се усмихна широко с пълните си устни.
— Ние знаем всичко, моя сладка — промърмори той похотливо. — Ако си се чукала с оня писател евреин, защо да не го направиш и с мен. Не се прави на ангелче. Бих те накарал да врещиш от възбуда, може и това да стане, но не разчитай много на това. — Изведнъж тонът му стана официален. — Вие не сте признали нищо пред Могилчук. Чели ли сте неговите разкази? Те са боклук, право да ви кажа. Той пише детективски историйки, претендира да е съветският Конан Дойл. Но уви! Дългът е по-важен от удоволствията. Вашият случай е много сериозен, Сашенка, и колкото и да искам да се позабавлявам с вас, вашето дело е под висш контрол.
— Другарят Сталин знае, че съм невинна.
— По-внимателно, арестантка Цейтлина-Палицина! Не споменавайте това име пред мен. Искам да знаете, че единствената ви надежда сега е да признаете всичко. Да разкриете предателската си антисъветска същност. Ние тук не си играем на шикалки. Нали не искате да ви насилваме? — Той стана и обиколи бюрото, разпръсвайки аромат на лимонов одеколон. Погали я по косата, прокара ръка по гърдите и я ощипа по зърното. Сашенка се сви от болка, за да не изпищи. Той докосна устните й, после пъхна пръста си в устата й. Имаше вкус на метал.
Заговори с невинен глас:
— Не искам да бъда груб. Не ме измъчвай! Аз обичам жените! О, вкуса на тяхната вагина! Не ме принуждавай! — Той отново седна на бюрото и придоби делови вид. — Помислете добре. Аз зная всичко за вас: за вашето минало, за семейството, работата, вагината… която не смятам да опитвам при създалите се обстоятелства. Е?
Берия забарабани с пръсти по бюрото.
— Ще ни помогнете ли? Станете! Така! Ако не искате, ще ви смелят на кайма, ще ви застрелят като куче! След малко вие ще се върнете в килията си, а аз — към моята работа. Почакайте. Не се обръщайте! Затворете очи.
Тя чу как той отвори чекмедже в бюрото си. Единствената врата в другия край на стаята се отвори. Тя чу мъжко дишане, скърцане на ботуши, приближаващи се стъпки.
— Само не върху персийския килим. Сгънете го. Така — чу тя думите на Берия.
Последва глух удар. Очите й се насълзиха — усети отново острия одеколон на карамфил.
— Благодаря, другарю Бик!
Кобулов се върна. Какво беше това? Някаква игра ли? Изведнъж я обзе страх.
— Така! Сега да върнем другарката Полярна лисица в нейната килия и… едно, две, три — обърнете се!
Нещо я удари по дясната страна толкова силно, че тя се завъртя и се просна на паркета пред дивана. Светът се превърна в калейдоскоп от червени петна. Тя лежеше на паркета и гледаше към бюрото, до което стоеше Берия, усмихвайки се, с черна палка в ръцете.
Притискайки с длан бузата, която потрепваше конвулсивно, Сашенка не сваляше поглед от лъснатите ботуши, зад които се търкаляше купчина мръсни парцали. Тя разбра, че купчината е жива, че помръдва и потрепва.
Погледа й привлече безформената маса със синини и кървави рани, пръстите, които кървяха под ноктите, небръснатото лице със зачервени клепачи, толкова подути, че едва се отваряха. Тя онемя шокирана.
— За какво домъкнахте това нещо тук? — попита Берия. — Не знаехте ли, че разговарям със Сашенка? Забравихте да почукате, другарю Кобулов! Чук, чук — не са ли ви учили на добри маниери?
— Извинете, Лаврентий Павлович, не знаех, че сте зает — промълви гигантът Кобулов. — Трябва да поработим върху този стар чувал с лайна — много е упорит. Но нали не искаме тя да види нещо, което ще я уплаши?
— Разбира се — отвърна Берия. — Помогнете й да стане и я отведете в килията.
— Каква ужасна синина! — възкликна Кобулов, докосвайки бузата й и бърчейки нос. — Спънахте ли се някъде?
Той й помогна да стане. Сашенка не можеше да откъсне поглед от тялото, което лежеше на пода.
— Да вървим, нека ви спестим тази отблъскваща гледка — толкова е трудно да удържаме другаря Родос, когато захапе някого.
— Родос? — прошепна тя.
В другия край на стаята едър мъж с космата брадавица на бузата, остри черти и глава като кюфте поглаждаше черната си палка.
Следовател Родос, в сива рубашка, широк военен колан и мръсни ботуши, скромно вдигна рамене и, гледайки предизвикателно Сашенка, започна да налага в корема мъжа на килима. Той вдигаше палката бавно и отмерено, внимателно над рамото си, сякаш се целеше в топка. Мъжът на пода всеки път издаваше стон като кравата, която веднъж се отели пред очите на Сашенка в имението на Цейтлини в Украйна.