— Невъзпитано е да се гледа така, но зрелището е вълнуващо, нали? — рече Берия, докато тя излизаше.
Кобулов я хвана за ръката и я изведе в коридора, където я очакваше озъбената усмивка на следовател Могилчук.
— Надявам се пак да се видим — каза Кобулов и се върна в кабинета на Берия.
Сашенка трепереше, сгъна се на две и повърна храната, която беше изяла. В устата й остана вкус на сирене. Тъпите удари от палката по проснатия мъж отекваха в ушите й. Не можеше да повярва на видяното. Кой беше мъжът? Познава ли го, или й се привижда? Ето как се отнася Берия към старите болшевики! Ето с какво се е занимавал Ваня по цели нощи, а после се е връщал вкъщи при децата! Ето какво се е случило с предишните собственици на дачата и апартамента им!
Повтори си наум напътствията на Ваня. „Каквото и да става, не признавай нищо, докато не разбереш, че имат нещо разобличаващо… Аз едва ли ще изляза оттам, но ти, Сашенка, ще видиш отново децата. Никога не ги забравяй! Не подписвай нищо, каквото и да ти правят!“ Тя още не можеше да повярва, че имат компромат срещу нея, но беше ясно, че никой от арестуваните досега не е направил признание. Тя все още можеше да излезе, ако запази спокойствие. На всяка цена.
Но къде е сега Ваня? Къде е Беня? Спомни си срещите в хотела, в градинската барака, как се целуваха на улицата като хлапета, как пееха „Очи чорние“ до реката, как си подаряваха цветя в най-романтичните дни в живота й. Седемте хиляди рубина на кремълските звезди продължаваха да сияят! Сега обичаше и двамата: Ваня и Беня, но по различен начин. Сега те бяха нейното семейство. Имаше само тях в тази бездна от сенки.
Те тръгнаха обратно нагоре по стълбите, после надолу по други стълби, далече от света на карелския бор, палмите и одеколоните, обратно към вонята на зеле, урина и хлор, към вътрешния затвор. На няколко пъти тя трябваше да се обляга на стената, за да не падне. Докосна лицето си — под окото й мястото кървеше и се подуваше.
— Снежанка, Карло, Възглавничка, Зайо! Снежанка, Карло, Възглавничка, Зайо! — шепнеше си тя.
Дали бяха живи и здрави? Пресметна, че са минали шест дни от тяхното заминаване; три нощи, три дни, откакто я арестуваха. Мисълта, че Сатинов ще се погрижи за безопасността на децата, сякаш я топлеше.
— Ето ни отново у дома — каза Могилчук и я вкара в килията. — Починете си. Ще говорим утре сутринта. — Сашенка се отпусна тежко на нара. — Познахте ли вуйчо си Мендел? Мисля, че беше той — поне това, което е останало от него.
37
През нощта не загасваха светлината в килията. Тръбите на отоплението се разтресоха, зашумяха и започнаха да се нагряват, макар че вече беше лято. В килиите и без това беше непоносимо задушно.
Сашенка заблъска по вратата.
— Седнете, арестантката. — Ключалката изщрака и се отвори. На вратата застанаха двама надзиратели.
— Ще се оплача на наркома Берия, на Централния комитет. Пуснаха отоплението, а навън е лято. И моля, изгасете лампите. Толкова са силни, че не мога да спя.
Надзирателите се спогледаха.
— Ще докладваме оплакванията ви на началството.
Вратата се затръшна. Жегата се засили. Сашенка се потеше. Едва дишаше и я мъчеше жажда. Свали дрехите си и легна на койката по бельо. Светлината беше толкова ярка, че колкото и да стискаше очи, не можеше да спи. Ако заровеше лице в дюшека, надзирателите я будеха.
Когато накрая заспа за малко, шпионката се отвори.
— Арестантката, станете!
— Аз спя, нали е нощ.
Тя отново заспа.
— Арестантката, станете. Изпънете ръцете си така, че да ги виждаме.
Когато виковете не помагаха, за да я държат будна, надзирателите отваряха вратата и я бутаха на пода.
Сега тя разбра докъде беше стигнала нейната партия. Една безсънна нощ можеше да се понесе, но на втората имаше чувството, че губи ориентация. Гадеше й се, от нея се лееше пот и тя не беше сигурна дали е болна, или просто е уморена до краен предел. Дори заспа права, надзирателите я намериха заспала върху кофата, но и там я разбудиха. Най-лошото беше, че я връхлитаха страхове, те растяха като гъби след дъжд — децата й са мъртви, загубили са се, плачат без нея.
Минаваха часове и дни. Извеждаха я на разходка за по двайсет минути във вътрешния двор, хранеха я три пъти на ден с поднос, който подаваха през прозорчето, а тя постоянно беше гладна и жадна. Сама в килията, събуждайки се през няколко минути, тя започна да чува гласовете на Снежанка и Карло. Не бива да се огъва. Заради децата. Но техните лица и мирис не й даваха покой. Тя си мислеше, че вече ги е изгубила. Планът на Сатинов ще се провали — те ще се озоват в някое от онези сиропиталища, изнасилени, измъчвани, бити, унижавани, а когато пораснат, ще ги разстрелят. Тя трябва да признае всичко, само и само това да свърши. Само да й дадат възможност да поспи в прохладна килия. Децата вече са мъртви. Мъртви за нея, значи наистина са мъртви. Те вече не й принадлежаха. Бяха изгубени завинаги.