Тя вече не беше в света на живите.
38
Далеч на юг от Москва, в Ростов на Дон, кльощавата германка от Поволжието с шал на цветя и широка лятна рокля за пореден път почука на вратата на началника на гарата. Отново мъкнеше трите си куфара и двете си деца — русо момиченце и тъмнокосо момченце, които я стискаха за ръцете. Децата имаха празни и тъжни очи.
Канцеларията на началник-гарата се намираше до чакалнята с касите за билети, където сред ужасен хаос по цял ден се редяха стотици разочаровани хора. Тази канцелария с меките столове и портретите на Ленин и Сталин беше оазис на спокойствието и цивилизацията. Макар че германката от четири дни се появяваше тук всяка сутрин, но така и не получи телеграма, тя продължаваше да се появява и като че ли се наслаждаваше на минутите, прекарани в това чисто и спокойно място. Началник-гарата и неговият помощник се спогледаха и сведоха очи. Бавачката с трите куфара и двете деца беше просто една от хилядите отчаяни, безлични хорица, които се тълпяха тук всяка сутрин, надявайки се на съобщение „от горе“, на телеграма от несъществуващи роднини, на изгубен багаж, който никога нямаше да се намери, на билети за влак, който никога нямаше да потегли.
— Другарю Степанян — поздрави тя началник-гарата на четвъртия ден, — добро утро. Дали няма нещо ново? Може би телеграма?
Началник-гарата бръкна уморено в дървеното чекмедже за входящи документи и цъкайки с език, започна да преглежда купчината официални съобщения, напечатани на дебела жълта хартия. При това мърдаше устни, сякаш четеше всяка телеграма.
Степанян беше дребен плешивеещ човек, горд с хубавата си железничарска униформа. Ростов на Дон се смяташе за важен център и той се беше издигнал до началник през 1938 година, когато буквално цялото ръководство на железниците от Москва до Баку беше арестувано и разстреляно като вредители. Сега той не искаше да изгуби важното си място в този южен регион. Но не беше безчувствен човек и доколкото можеше, помагаше на честните съветски граждани, особено на децата и най-вече на сирачетата. Напоследък обаче човек трябваше да е много предпазлив: твърде много „вражески елементи“ — шпиони, вредители, „врагове на народа“, подивели хлапета — се шляеха по пероните на неговата гара. За щастие с помощта на НКВД и железопътната милиция той се справяше с тях.
В първия ден провери документите на тази волжка германка и на двете добре облечени деца, които пътуваха за сиропиталище в Баку. Те идваха всеки ден и бяха все по-гладни, мръсни и жалки. Кокалестата бледа бавачка също изглеждаше все по-отчаяна.
— С удоволствие бих ви помогнал. С децата всичко наред ли е? — Степанян се усмихна на децата. — Добре ли сте двамата? Какво държиш там?
— Възглавничка — отвърна момиченцето тъжно.
— Върху нея ли спиш?
— Тук не можем да спим хубаво. Ние стоим до кухнята, но искаме да се върнем вкъщи. Възглавничката ми е приятелка.
— Искаме си при нашата мама — разхленчи се момченцето, което имаше неспокойния поглед на дете, живеещо на гарата.
Думите му видимо разстроиха германката. Степанян я погледна — тя отрицателно поклати глава и веднага започна да събира багажа, за да се върнат на перона, където едно азербайджанско семейство им пазеше мястото под навеса до кухнята. Тя се опитваше да скрие своето безпокойство, но началник-гарата знаеше какво е това страдание и несигурност.
— Благодаря, другарю — каза жената много любезно. — Ще намина утре пак.
Степанян стана и им отвори вратата.
— Съжалявам, че не мога да ви помогна — рече той. — Елате утре.
— Тя фантазира ли си? Може би няма никаква телеграма? — попита помощникът му, когато излязоха.
— Знам ли? — сви рамене Степанян, цъкна с език и се върна на бюрото си. Чакаше го важна работа.
След като напусна канцеларията, отчаяната тройка бавно се върна на перона. Гарата на Ростов на Дон гърмеше от пристигащите и отпътуващите влакове, постоянно се чуваха свирките и пуфтенето на локомотиви. Въпреки годините на колективизация и репресии на гарите от южното направление хората все още проявяваха поразителна човечност. Цели семейства спяха скупчени край куфарите си, едни добре облечени, други в дрипи, някои в градски дрехи, други в селски ботуши и рубашки. Влаковете бяха претоварени и постоянно закъсняваха; трудно се намираха билети; милицията проверяваше многократно пропуските и паспортите, като сваляше хората с нередовни документи, безсилни да се защитят пред органите на реда.