— Съжалявам, че толкова се забавих. Влакът закъсня, а пък и аз нямам опит с всичко това. Елате да седнем на масата — бавно заговори тя, разглеждайки децата на скъпата й Сашенка. — Имам стая в хотел „Революция“, където можем да отидем да се измием и да поспим. Можем и да хапнем там. Имам редовни документи за децата и малко пари.
Каролина пристъпи, краката й се подкосиха, тя седна и зарови лице в ръцете си. — Лала разбра какво струва на бавачката този момент. Карло изтича при Каролина и я целуна по косата.
— Ти си моята най-добра приятелка в целия свят! — каза той и я погали по бузата.
Лала сложи ръка на рамото й.
— Живеем в лоши времена. Но е толкова хубаво, че сте тук. Моля ви, Каролина, не плачете! Аз не съм се натрапвала за нищо. И аз като вас рискувам много, като се намесвам във всичко това. Аз също съм много изнервена.
— Но знаете какво трябва да правим?
— Да, Каролина, аз ще направя всичко, за да им помогна. — Тя отново погледна децата, които също не сваляха очи от нея.
— Коя е тя? — попита Снежанка.
— Бъди по-учтива, Снежанке! — Лала забеляза как Каролина си върна самообладанието. — Тази жена ще ни помогне.
— А къде е мама? — обади се Карло с тъжно лице.
— Ти сигурно си Карло — каза Лала. — Имам нещо за теб. — Тя бръкна в платнената торба и извади тенекиена бисквитена кутия с нарисуван Кремъл.
Карло с отворена уста гледаше кутията. Лала я отвори и той занемя пред вълшебството на бисквитите с техния вкусен карамелен и конфитюрен пълнеж, но не помръдна.
— Чух, че обичаш бисквити — каза Лала, улавяйки усмивката на Каролина.
— Виж, Карло — обади се Снежанка, — тя знае, че са ти любимите. — Снежанка взе една бисквита, подаде я на Карло и той я изяде. Хвана сестра си за ръката.
— Здравей, Снежанке. Това твоята приятелка Възглавничка ли е? — попита Лала.
— Вие сте чували за Възглавничка?
— Разбира се, тя е известна. Здравей, мила Възглавничке! Ти си по-руса от майка си, Снежанке, и очите ти са сини, но имаш нейните устни, а ти, Карло, приличаш много на татко си.
— Вие познавате мама? — попита Снежанка.
— А познавате и татко? — повтори Карло.
— О, разбира се — отвърна Лала, спомняйки си деня, когато за първи път видя Сашенка и веднага я обикна като свое дете. Спомни си нощите, прекарани до леглото й в имението на „Болшая Морская“, разходките с шейна по булевардите на Петроград, веселото пързаляне с кънки, ездата на понита в семейното имение. Тя всъщност се чувстваше истинската майка на Сашенка и макар да не я беше виждала почти десет години — Сашенка живееше в безумен свят, — Лала мислеше за нея всеки ден. Тя гледаше снимката на възпитаничката на „Смолни“ с бяла престилка и си говореше с нея, те винаги бяха заедно. Освен това знаеше, че е тук, на тази гара, не само заради себе си или заради Сашенка, а и заради Самуил Цейтлин, без да знае дали е жив или мъртъв.
Сега, когато Сашенка стана жертва на партията, на която служеше толкова предано, Лала можеше за последен път да изрази дълбоката си обич към семейство Цейтлини само по един начин — като поеме поверената й рискована мисия.
— Познавам майка ви по-добре от всеки друг — каза тя на Карло и Снежанка. — Но сега няма да мислим за мама. Трябва да направим план за следващото ви приключение. И наричайте ме просто Лала.
— Значи ти си Лала? — учуди се Снежанка. — Мама ми е разказвала, че си я къпела всеки ден. Ти ми харесваш. Приличаш ми на възглавничка.
Двете бавачки се спогледаха и се усмихнаха една на друга, възхищавайки се на Снежанка, но бързо отместиха навлажнените си очи. Сърцата им се късаха от тази сцена. Снежанка еднакво умиляваше и двете.
Напуснаха гарата и тръгнаха към града, като всяка беше хванала за ръка едно от децата.
— Люлейте ме! — развика се Карло, високо вдигайки крака, почувствал се щастлив за първи път от много дни.
Каролина го хвана за едната ръка, Лала — за другата. Лала не можеше да се освободи от мисълта, че един етап от живота на децата е приключен и скоро ще започне друг.
45
Сашенка започна да блъска по вратата на килията.
— Заведете ме при Кобулов!
Прозорчето се отвори, примигна отегчено мътно око, прозорчето отново се затвори. Изнемогвайки от жегата, Сашенка ту се унасяше в тревожна дрямка, ту отново се будеше. Кога за последен път бе успяла да заспи поне за десет минути? Беше изгубила представа за времето. Не знаеше кога е ден, кога нощ. В килията й нямаше прозорец, а само силна лампа, която светеше денонощно, светлина, която проникваше в нея и изгаряше и най-дълбоките кътчета на душата й.