Трета част
Кавказ, Лондон, Москва, 1994 г.
1
— До влака за Лондон остават три часа, дванайсет минути и осемнайсет секунди — извика Катенка Винская, втурвайки се в спалнята на родителите си още по нощница. Тя едва не се спъна в набрания килим и изтича да отвори кафявите на петна от влага завеси. Зърна себе си в огледалото, а зад себе си — разхвърляната стая с разпилени навсякъде дрехи и с неподреден сак. Зазоряваше се над къщата с веранда на главната улица на Безнадьожная — село в Северен Кавказ, достатъчно отдалечено, за да бъде наричано от местните хора „мечешки кът“.
— Маменце! Татенце! Къде сте? — извика тя, отваряйки вратата на стаята.
Видя в дневната с кухненски бокс доктора и жена му, вече облечени. Знаеше, че баща й ще успокоява майка й, че пътуването на дъщеря им ще мине добре, че ще отидат навреме на гарата, че мястото във влака е запазено с лице по посока на движението, защото на тяхното съкровище му става лошо, ако пътува с гръб, че влакът няма да закъснее, за да хване рейса на летище „Шереметиево“ в Москва на „Аерофлот“ до „Хийтроу“. Майка й уверяваше баща й, че Катенка има достатъчно храна за из път и подходящи дрехи за Лондон, където, казват, никога не спирал дъждът и не се вдигала мъглата. На Катенка й се стори, че те са много по-притеснени от нея.
Тя знаеше, родителите й се побъркват от безпокойство, че е приела тази тайнствена работа в Лондон. Бяха толкова горди, че е завършила с отличие история в Московския университет, но когато нейният професор академик Беляков й показа обявата на хуманитарните факултети във вестника, баща й я умоляваше да се откаже. Що за хора живеят в този Лондон — толкова ли са богати, че да могат да си наемат личен историк? Но Катенка не можа да устои. Да проучва семейна история, да проследи забравеното минало… Тя си представяше образован млад граф Воронцов или княз Галицин, който живее в порутена лондонска къща, пълна със стари самовари, икони и семейни портрети, и е любопитен да разбере какво е станало с неговото семейство, дворците, произведенията на изкуството, датиращи от осемнайсети век, периода на нейната специализация. Тя мечтаеше да се е родила в онези времена на изисканост и благородство…
Досега не беше пътувала в чужбина, макар че почти пет години прекара в университетското общежитие в далечна Москва. Не, тази възможност не биваше да се изпуска: младите историци, специалисти по осемнайсети век, рядко имаха шанса да спечелят тъй необходимите долари и да пътуват до Лондон.
Бащата на Катенка, доктор Валентин Вински, пушеше цигара и крачеше из стаята, докато майка й Татяна, мило, пухкаво същество с боядисана яркочервена коса, шеташе в кухнята заедно със свекърва си, която всички наричаха Бабушка или Баба за по-кратко. Сред кухненските изпарения Баба, ниска, широкоплещеста селянка в рокля на цветя, червена забрадка и някакви стари къси чорапи, прикрепени под коленете с ластици, се движеше бавно като динозавър в мъглата на първобитните епохи.
От врящите тенджери със супа и разнообразни гарнитури се вдигаше толкова ароматна гъста пара, че двете жени почти не се виждаха. Сякаш тази апетитна пара бе просмукала цялата къща като в хилядите съветски домове.
— А, ето къде сте били! — възкликна Катенка, втурвайки се в стаята. — Отдавна ли станахте?
— Не съм мигнал! — отвърна баща й. Той беше висок и мургав, с пъстри очи. Макар че сивата му коса оредяваше и винаги се чувстваше уморен, според Катенка той приличаше на един от най-красивите киноартисти от четирийсетте години. — Стегна ли си багажа?
— Не бързай, татенце!
— Трябва да побързаш…
— Ох, татенце! — Баща и дъщеря се прегърнаха, и двамата с насълзени очи. Родителите й винаги са били сантиментални, а Катенка, най-малката от трите деца, беше любимият изтърсак, глезеното чедо на семейството. Баща й не беше твърде разговорлив. Рядко се смееше и когато отваряше уста да каже нещо, говореше някак нечленоразделно, но го боготворяха всички, чиито деца, внуци и дори правнуци беше израждал.
— Не мога да си представя, че съм отгледал толкова самоуверена, словоохотлива дъщеря като теб, Катенка — й каза той веднъж. — Но ти си светлината на моя живот. За разлика от мен, на теб не ти се опира нищо!
Той беше прав. Тя знаеше, че притежава силата и увереността на обожавано дете в най-щастливото семейство.