Ето го, с неговата мека и нежна усмивка. Пленителните му очи сякаш бяха създадени за дълги сбогувания. Облечен в тъмносини джинси, той чакаше на стъпалата на малката гара. И той като баща й не искаше тя да заминава за Лондон и предишната вечер я молеше да изчака до лятото, когато ще могат да отидат на почивка и да се попекат в Крим.
Целувките и аргументите му почти я бяха убедили, но изведнъж тя го спря игриво „Не бързай толкова, Андрюша. Аз ще си помисля.“ Той се нацупи, тя започна да го утешава, като през цялото време си мислеше колко много харесва зелените му очи, но нима може да се сравни с Лондон, Москва, с доктората, който започваше да пише, с командировката й като историк? Тя искаше да бъде писателка, историк на екатерининска Русия; представяше си, че ще живее в Москва, ще публикува солидни книги и може би някой ден ще бъде избрана в Академията на науките… Андрей, както и баща й, пожела да носи сака й до влака. В края на краищата, след леко спречкване те стигнаха до компромис — всеки хвана по една дръжка. Всички се качиха във вагона и я настаниха в нейното купе. Доктор Вински прегърна Катенка и просълзен я целуна по челото. Андрей й прошепна „Обичам те“.
Катенка стоеше до отворения прозорец и изпращаше въздушни целувки към семейството и приятеля си. Изведнъж изцапаният с масло локомотив изтрака, помръдна и с пронизително изсвирване се понесе на север към сърцето на Русия.
Влаковете по малките провинциални гари вечно напомнят за изминали дни и загубени приятели. Всички помълчаха малко, Татяна попи очите си с носна кърпичка: тревожеше се за работата на Катенка — какво изследване ще прави? Как ще се справи сама? Защо трябваше да заминава? Тя прегърна Андрей.
Баба, жив пример за това как се съчетава комунистическата догма със селското суеверие, се прекръсти. Дървеницата беше напускал Безнадьожная само веднъж — през юни 1941 година, когато го мобилизираха в Червената армия — и се върна само веднъж — през май 1945. Но тогава влакът, обгърнат в облак от бяла пара, го откарал в Москва, а оттам той стигнал чак до Берлин… Най-хубавото и най-страшното време в живота му, така споделяше с жена си: убити приятели, нови приятели, „За Сталин! За Родината!“. Сталин — това се казва истински мъж!
Доктор Вински остана сам на перона, след като другите си бяха тръгнали. Беше десет сутринта, но пред кабинета му в поликлиниката на улица „Суворов“, между бившия райком на партията и магазина за млечни продукти, вече се тълпяха пенсионери с пролетни настинки и топящи се спестявания.
Запали цигара и се загледа след смаляващия се в далечината влак. Много се гордееше със смелостта на Катенка — той самият би ли го направил? Беше израснал с родителите си в Безнадьожная, а на осемнайсет години замина със също такъв влак да учи медицина в далечния Ленинград. Баба беше му купила нов костюм, нови ботуши и платнено куфарче. Не бяха богати, но много горди, че са го приели в Ленинградския медицински факултет. Беше първият от семейство Вински, дори първият в селото, който получи висше образование.
Доктор Вински не за първи път си зададе въпроса защо като млад лекар се върна в това забравено от Бога място на границата на империята. Можеше да продължи да учи; мечтаеше да стане гинеколог, професор в Москва. Но се върна тук — в къщата със сините кепенци, където беше роден и живееше и досега. Върна се, за да е със старите си родители селяни и да управлява местната поликлиника. Може би нямаше да преуспее в Ленинград, а може би просто се е страхувал. Но тук беше неговият дом и той го обичаше.
Доктор Вински мразеше разделите, мразеше, когато някой заминаваше, а сега замина единствената му дъщеря. Той самият наближаваше шейсетте, имаше слабо сърце и знаеше, че вече никъде няма да замине.
Хвърли цигарата на релсите. Какво е това семейство, чиято история трябва да проучи Катенка? В Русия винаги е по-добре да оставиш миналото на мира. Миналото може да помрачи настоящето. Ако не бяха уверенията на академик Беляков, че Катенка ще е в безопасност, той никога не би я пуснал в Лондон.
Катенка, си мислеше той, е прекрасна райска птичка, попаднала в тясна клетка. Той трябваше да я пусне да излети. За разлика от стария си баща докторът не стана партиец, но в сегашното размирно време, когато царяха хаос, продажност и демагогия, той копнееше да си върне сигурността в бъдещето.