Ами ако цялото й пътуване е капан, организиран от някакъв руски престъпен бос? И сега ще я продадат в публичен дом? От друга страна, защо му е на някой крадец с власт да моли академик Беляков, автор на класическия труд „Законодателство и държавно строителство при Екатерина Втора: Законодателната комисия“, да помести съобщение в бюлетина на университета? Беляков беше помолен да посочи за предполагаемото изследване своя най-добър студент по история. И защо един гангстер ще търси историк, когато московските улици гъмжат от сговорчиви момичета в ботуши и миниполи, които мечтаят да бъдат продадени като бели робини в Лондон или Ню Йорк?
— Къде отиваме? — попита разтревожена Катенка.
— Вкъщи — промърмори Артьом, сякаш отговорът го уморяваше.
— С кого ще се срещна?
— С шефа. — Тези две думи сякаш му струваха още повече усилия.
— С мистър Гетман ли? — уточни тя.
Артьом не отговори.
— Артьом, той много ли е богат?
Артьом изсумтя пренебрежително и превключи климатика на светещия пулт с вид на пилот на свръхзвуков изтребител Миг.
— Как започнахте работа при мистър Гетман?
— Служих в спецчастите в Афганистан — отвърна той.
Думите му развеселиха Катенка, защото всеки бандит и бияч от нощен клуб в Русия твърдеше, че е воювал в спецчастите в Афганистан. Ако всички те казваха истината, Русия би спечелила тази война.
— Мистър Гетман от олигарсите ли е?
Настъпи нова дълга пауза, изпълнена с презрение, докато мерцедесът излезе от вътрешния кръг на Риджънтс Парк и кривна в една притулена алея. Високият портал се разтресе и бавно се отвори. Катенка чу как гумите на мерцедеса прошумоляха по чакъла и занемя пред красотата и величието на къщата — сграда с идеални пропорции от времето на кралица Ана, скрита в гората на Риджънтс Парк, в самия център на Лондон, едно от онези потайни кътчета, притежавани, както научи по-късно, от неколцина легендарни милионери от миналото.
Артьом обиколи и й отвори вратата.
— Насам, момиче — рече той, без да я погледне. Обърна се и запрескача стъпалата.
Катенка го последва притеснена в преддверие с черно-бял под, където миришеше на прясна боя и лак, където отвсякъде я гледаха проницателно от портретите червендалести английски благородници в издути панталони и кадифени жакети. На широката стълба с лъскави дъбови парапети погледа й привлече още една картина: кавалерист в червен мундир и извадена сабя, сякаш е повел в атака отряд. Но къде изчезна Артьом? Катенка се огледа наоколо — къщата изглеждаше тиха и необитаема. Тя бутна една врата, скрита сред лъскавите китайски тапети, която се люшна на пантите си, и видя широкия гръб на Артьом да завива зад ъгъла. Въздъхна с облекчение и се втурна подир него по дългия мрачен коридор с английски гоблени по стените. Той отвори една странична врата. Заслепи я силна слънчева светлина, нахлуваща през редицата прозорци. Тя примигна, прикри с длан очите си и се опита да се вземе в ръце.
Намираше се в най-голямата кухня, каквато някога беше виждала. Черен мрамор покриваше всички повърхности. Хромираният хладилник стигаше чак до високия таван. Уредите — печка, пералня, миялна — бяха широки като автомобили с контролни табла, подходящи за космически кораб, а не за кухня.
Дали не е сбъркала помещението? Дали не трябваше да изчака в антрето? Вече беше готова да се върне по обратния път, когато забеляза слаба, сивокоса жена с широка усмивка да се надига от масата. Катенка се спря, Артьом мина покрай нея към един червен стол с висока облегалка — почти папски трон, помисли си тя, на който седеше едър мъж с къдрава тъмна коса. Той гледаше огромен телевизор, който заемаше цялата стена, а на екрана се виждаха различни стаи и алеи около къщата.
— Шефе — обади се Артьом, спирайки пред папския трон. — Това е момичето. Къде да я заведа?
„Това е чудовищна грешка“, трескаво си мислеше Катенка с единственото желание да избяга и да се върне у дома. Но как ще стигне до летището? В това време мъжът, облечен в лятно карирано сако, скочи на крака и я поздрави радушно с протегнати ръце.
— Вие сигурно сте Катенка Винская? Добре дошли, заповядайте! С нетърпение ви очакваме! — Той говореше руски със силен еврейски, одески акцент, който тя беше чувала само в старите филми.
— Благодаря ви, че дойдохте да ни посетите.
Нас? Кои бяха тези „ни“?
Мъжът погледна към шофьора.
— Добре, Артьом, свободен си до единайсет.