Артьом се оттегли, видимо недоволен, като затвори рязко кухненската врата. След излизането му Катенка се почувства по-свободна.
— Заповядайте, седнете — покани я мъжът. — Аз съм Паша Гетман.
„Значи така изглежда един истински олигарх, милиардер, помисли си Катенка, който небрежно се разхожда дори из коридорите на Кремъл.“ Но стопанинът прекъсна мислите й, като й подаде стол.
— Хайде, мамо — обърна се той към слабата жена. — Донеси медената торта. Готова ли е? — След което се обърна към Катенка. — Какъв чай предпочитате? С какво мляко? Хайде да започваме.
Паша като че ли не можеше нито да седи, нито да стои на едно място. В него кипеше енергия. Прекъсна го телефонно обаждане, той отговори на руски, после превключи на английски. Изглежда, обсъждаше цените на петрола. После, като закри микрофона с голямата си, мека ръка, каза:
— Катенка, запознайте се с майка ми, Роза Гетман — и продължи да дава нареждания по телефона.
„Значи, това са моите работодатели“, помисли си Катенка. Тя разгледа по-внимателно жената, която се приближи със сребърен поднос в ръце. От синия порцеланов чайник се вдигаше пара; върху чиния бяха наредени парчета торта и ябълков щрудел. Роза Гетман постави подноса пред нея и започна да налива чая.
— Паша вечно бърза — обясни тя на Катенка и с усмивка погледна сина си.
— Няма време за дреболии. Животът е кратък, а моите врагове искат още повече да го скъсят. Разбереш ли това, ще разбереш всичко — възкликна Паша, който явно можеше да води по няколко разговора едновременно. Катенка не знаеше какво да си мисли за тези одесчани — те изглеждаха толкова високомерни, толкова изискани, толкова не-руски (от дядо си тя знаеше, че повечето олигарси са евреи), че се почувства до тях недодялана провинциалистка. Но точно когато настроението й отново се влоши, Роза й подаде една чиния.
— Опитайте от медената торта. Толкова сте слабичка, трябва да ви поохраним. Кажете ми сега, мила, как беше полетът? Харесва ли ви хотелът?
— О, Божичко, чудесен е — възкликна Катенка. — Досега не бях летяла, а хотелът е направо като дворец. Закуската, меките хавлии…
Тя се спря и се изчерви, защото отново се почувства като провинциалистка, но Роза се наведе и я докосна по ръката.
— Толкова се радвам — каза тя със същия одески акцент като на Паша. Беше облечена с дискретна елегантност, Катенка се възхити на копринения й шал. Бялата й коса, която някога сигурно е била руса, беше накъдрена като на киноартистките от петдесетте. Носеше блуза от кремава коприна, семпла плисирана пола, а от бижутата — само венчална халка и брошка пеперуда на кашмирения жакет. Но нищо не впечатли Катенка толкова, колкото някога красивото — не, все още красивото й лице, бледата й кожа и топлите очи в най-необикновения нюанс на синьото, който някога беше виждала. Паша приключи разговора, но почти веднага иззвъня големият телефон на масата. Той натисна един бутон на светещото контролно табло и започна да говори на руски за аукцион на произведения на изкуството.
— Мамо, вие започвайте, не ме чакайте — каза той, отново закривайки слушалката, и Катенка насочи цялото си внимание към тази посвоему привлекателна възрастна жена, която явно имаше всичко, само не щастие.
— Много се радвам, че дойдохте — каза Роза. — Ние искахме да направим едно историческо изследване, затова се обърнах към академик Беляков.
— Вие сте специалист по осемнайсети век? — сериозно попита Катенка и извади от раницата си бележник.
— Не, разбира се! — прекъсна ги Паша, затваряйки телефона. — Аз започнах с продажба на билети за концерти в Одеса, а след това нещата се разшириха — първо метали, после коли, сега нефт и никел, така че не, нито аз, нито пък мама знаем нещо за осемнайсети век.
— Паша, недей толкова да се перчиш — сгълча го Роза. — Катенка, на нас ни трябва най-добрият историк и професорът препоръча вас. Вие работили ли сте в архивите?
— Да, в държавния архив, за законодателните инициативи на Екатерина Втора и неотдавна за моя докторат „Влияние върху местните органи на властта и управлението на указа на Екатерина Втора от 1775 година…“
— Чудесно — възкликна Роза, — защото ние искаме да проучим родословното ни дърво.
— Искаме да се поровите в историята на нашия род — добави Паша и запали огромна пура.
— Да изясните произхода на вашето семейство, като се започне от осемнайсети век?
— Не, скъпа — отговори Роза, — само от двайсети. Ние ще ви платим добре. Хиляда долара на месец плюс разноските, добре ли е?
Катенка усети леко притеснение. Тя изпъна гръб.
— Не, не — промълви тя. — Това не е нужно. — Предложената сума предизвика тревога, парите бяха прекалено много, а това означаваше, че нещо не е наред. Какво би казал баща й? А ако ставаше въпрос за Дървеницата, той смяташе олигарсите за антихристи. — Мисля, че тази работа не е за мен. Аз съм специалист само по осемнайсети век.