— Според вас на колко съм години?
— Аз зная на колко сте години — отвърна тя вече по-самоуверено. — Вие сте връстник на века.
— Точно така! — засмя се маршалът. — Не е зле за деветдесет и четири, нали? — Катенка забеляза силния му грузински акцент въпреки десетилетията, прекарани в Москва. — Знаете ли, че още мога да танцувам? Марико! Това е дъщеря ми Марико, която се грижи за мен. Пусни лезгинката, моля!
На вратата се появи познатата й жена с поднос в ръце. Катенка си помисли, че старият маршал е много по-жизнен, отколкото дъщеря му. Марико остави таблата на масата до прозореца и смени диска.
— Не се увличай, татко — рече тя. — И никакво пушене! Внимавай да не се изгориш — чаят е горещ! — предупреди тя, хвърли бърз поглед към Катенка и излезе от стаята.
Щом прозвучаха първите акорди на игривата лезгинка, маршал Сатинов се изправи, поклони се и с неочаквана грация застана в класическата поза на кавказки танцьор с ръце на хълбоците, единият крак встрани, а другият с върха на пръстите на пода. Катенка трябваше да признае, че той е в отлична физическа форма. Изтанцува няколко стъпки, после отново седна и се усмихна.
— Значи… Екатерина… Винская… правилно ли съм запомнил? Вие сте историчка, така ли?
— Пиша докторат при академик Беляков за законодателството при Екатерина Втора.
— Вие сте красива историчка, нали? Цвете от провинцията! — Катенка се изчерви, доволна, че беше облякла най-хубавата си пола с пайети и висока цепка. — Е, аз самият съм част от съветската история. Мястото ми е в музея. Питайте каквото искате, докато си поема дъх.
— Работя по един конкретен проект — започна тя. — Името Гетман говори ли ви нещо?
Сините очи отново я изгледаха проницателно, макар изражението на лицето му да не се промени.
— Богатият банкер… как го казват сега? Олигарх.
— Да, Павел Гетман. Той ме нае да проуча историята на неговия род.
— Родословното дърво на новобогаташите? Сигурен съм, че князете Долгоруки или Юсупови са правели същото в царска Русия. Гетман е необичайно име; еврейско сигурно. Предполагам, че са от Одеса, първоначално от Галиция, може би от Лвов, от интелигенцията…
— Прав сте, те са от Одеса, но познавате ли някого лично от семейство Гетман?
Изведнъж настъпи хладна тишина.
— Паметта ми вече не е като едно време… не, не познавам никого — каза накрая Сатинов.
Катенка отбеляза нещо в бележника си.
— Проучването на семейната история е идея на майката на Павел Гетман.
— С неговите пари.
— Да, разбира се.
— Е, с пари може да се открие нещо. Но името не ми говори нищо. Тя кого се опитва да намери?
— Себе си — каза Катенка, без да сваля поглед от него. — Моминското й име е Либергарт. Не ви ли напомня нещо, другарю маршал?
По лицето му пробяга сянка.
— Просто не се сещам… На толкова много хора съм помагал, нали разбирате, но имената… — Той въздъхна и се раздвижи на стола си. — Продължавайте…
Катенка си пое дълбоко дъх.
— Майката на Павел Гетман се казва Роза. Единственото, което знае, че баща й, професор по теория на музиката от Одеската консерватория, и неговата жена, преподавател по литература, са я осиновили в края на трийсетте години. Името им било Либергарт, Енох и Перла Либергарт. Те се оженили късно, нямали свои деца и осиновили това петгодишно момиченце. Била със светли къдрици, затова й казвали „зилберкинд“, сребърното дете.
— А преди това? — попита Сатинов.
— Роза помни само отделни моменти от ранното си детство — продължи Катенка, възстановявайки неотдавнашните им разговори в опияняващия въздух на лондонската пролет. — Смеха на красива жена в кремав костюм и блуза с бяла яка, красив мъж в мундир, игрите с други деца, пътувания, гари, а после новите си родители…
— Обикновена история за онези години — прекъсна я Сатинов. — Децата често се губеха, осиновяваха ги други семейства, бяха допуснати много грешки, преживени много трагедии. Но може би тя си е измислила тази история? И това се случва често, особено сега, когато вестниците са пълни с какви ли не измислици за онова време.
Сините очи цинично я предизвикваха.
— Е, моя работа е да й се доверя, да… аз наистина й вярвам. В семейството й не са я окуражавали да се рови в миналото, защото са я обичали като свое дете. Не са искали да изгубят Роза, а и се бояли да привличат вниманието. Осиновяването било уредено от някой високопоставен чиновник и всичко в онези дни било забулено в тайна.
— Но след смъртта на Сталин, разбира се…
— Да — продължи Катенка, — след смъртта на Сталин Роза настояла Либергарт да направят официално запитване. Съобщили й, че родителите й са загинали по време на Великата отечествена война, което съвпадало с осиновяването.