— Ти си отскоро в Москва, нали?
— Следвах тук и правя проучвания, но…
— Нека отгатна по акцента ти — от Северен Кавказ ли си? Минералние води или Владикавказ?
— Досетлив си — призна Катенка, чиято самоувереност се връщаше, докато отпиваше от ледената бира, без да съзнава, че по носа й е останала пяна, а от дрехите й личи, че е някъде отдалеч. — Ти московчанин ли си?
— Роден съм в Питер.
— Колко романтично! В града на Петър Велики. Прозорецът към Европа.
— Наистина ли мислиш така? — попита Максим. — Аз съм човек, който все още вярва в това. Честно казано, това е тих залив, поетичен тих залив, град на празните дворци. Но там живее духът на свободата. И може би това изигра известна роля, за да работя във фондация „Възраждане“. — Той свали коженото си яке. — Ти как ме намери? И с какво се занимаваш?
— Прочетох статията ти за НКВД по време на репресиите във „Вопроси истории“ и, разбира се, съм чувала за разследванията на фондацията за жертвите на репресиите. И просто ти се обадих. Много любезно е от твоя страна, че се съгласи на среща толкова скоро.
Максим изглеждаше толкова плах, че на Катенка й хрумна, че е приел срещата само защото тя е момиче, но веднага изключи предположението това да са мотивите на този безкористен борец за истината.
— Пиша докторат за Екатерина Велика…
— И какво те накара да напуснеш този изискан, благороден, романтичен двор на императрицата заради отвратителните убийци психопати от сталинската епоха? — Максим се наведе, вторачил кафявите си очи в девойката.
— Не зная — призна тя. — Не исках да се захващам с тази работа. Отначало отказах.
— Но после все пак я прие, нали?
— Срещал ли си някога човек, толкова красив и интригуващ, че да не можеш да му откажеш?
— Много рядко — призна той, като наклони глава на една страна и я погледна предизвикателно.
— Имам предвид в своите проучвания — уточни тя хладно, облягайки се назад.
Лицето на Максим посърна.
— Да, в работата си често срещам хора, които са толкова пострадали от престъпленията в миналото, че съм готов да направя всичко, за да им помогна да намерят себе си — това е моето призвание. — Сега той изглеждаше млад и искрен и й хареса още повече.
— Аз срещнах тъкмо такъв човек. Името й е Роза Гетман и тя е толкова пострадала от миналото, че аз съм длъжна да й помогна…
Максим слушаше внимателно, докато Катенка разказа за пътуването си до Лондон, за олигарха и неговия дворец, за разходките из Риджънтс Парк, как е звънила на единствената връзка на Роза с миналото, влиятелен стар комунист, как го е посетила…
— Звучи ми като милион други истории, като хилядите случаи, по които работя в момента — заключи, след като я изслуша, Максим. — Извинявай, но не мога да ти помогна в подробностите — толкова съм претоварен, — но ще ти дам няколко съвета за насоките. Обади ми се идната седмица и ще те свържа с един колега, който може да ти е по-полезен.
Той глътна от бирата и Катенка разбра, че разговорът е приключен. Тя беше отблъснала флирта му, а случаят, от който се интересуваше, беше толкова обикновен, че Максим не виждаше смисъл да й помага. Колкото по-бързо се върнеше към своя осемнайсети век, толкова по-добре.
— Всъщност кой е старият комунист? — попита той, надигайки се.
— Казва се Сатинов — отговори Катенка, мислейки си как ще каже на Роза, че никой не иска да им помогне.
— Ираклий Сатинов? — Максим рязко седна.
— Да.
— И той те прие?
Тя кимна.
Максим запали цигара, предложи и на нея и й я запали.
— Той не се среща с никого, Катенка — заговори Максим, бързо променяйки изражението на лицето си. — Аз от години се опитвам да се срещна със Сатинов; никой от колегите ми от университета, никой от историците не е успял да се докопа до него. Всички стари динозаври са мъртви и Сатинов е последният, пазачът на тайните, последният бележит деец на двайсетия век. Той е бил посветен в светая светих и знае много. Щом те е приел, значи си му интересна. Значи може да ти помогне.
Катенка го гледаше, без да разбира смисъла на думите му.
Максим разпери ръце.
— Ако споделиш резултатите от проучването си с мен, съм готов да ти съдействам с каквото мога. Не ме гледай така, Катенка. Повярвай, наистина ще имаш нужда от мен, за да се ориентираш в този изчезнал свят на Сатинов. По-лесно е да разгадаеш египетските йероглифи, отколкото да се ориентираш в лабиринта на сталинския Кремъл. Какво ще кажеш? Договорихме ли се?
Катенка отново си помисли за Роза и въздъхна.
— Да — съгласи се тя, — но помни, че аз съм сериозен историк, а не лекомислено момиче.