8
Два дни по-късно Катeнка излезе от огромния овехтяващ хотел „Москва“, където беше отседнала, и тръгна нагоре покрай Кремъл, Болшой театър и хотел „Метропол“, до площад „Лубянка“. Тълпи от чиновници се изсипваха от метрото и вървяха покрай будките с колажи от пъстри списания; движението обикаляше средата на площада с празния постамент на паметника на Дзержински. Пред очите й израсна щабквартирата на КГБ, непобедимата крепост от розов и сив гранит с безбройните канцеларии, архиви, тунели и подземия. От 1917 година това здание на бившата Руска застрахователна компания се превърна в символ на безстрашните, безмилостни и неподкупни рицари на Комунистическата партия. Тук те действаха под много имена — ЧК, ОГПУ, НКВД, КГБ. Сега се появиха нови внушаващи неприязън букви, но Катенка беше сигурна, че КГБ никога вече няма да господства в Русия.
Никак не й се идваше тук, всеки руснак избягва „Лубянка“ — националната костница. Но само като си спомни разговора с Роза, ускори крачка. По телефона от Лондон Роза не коментира направеното от Катенка, но я помоли да продължава… Ако баща й обаче знаеше, че нейните изследвания ще я доведат тук, на „Лубянка“, никога не би й разрешил да приеме работата.
— Остави това! Недей да се ровиш из гробищата. Това е твърде опасно — щеше да й каже. — Нали знаеш колко много те обичам? Никой никого не е обичал така, откакто свят светува!
Беше чудесно, че имаше такива любещи родители. Катенка отново си помисли за Роза, как й се иска да научи кои са били родителите й.
Тя се спря пред високата двойна дъбова врата, блъсна я и влезе в сводесто мраморно фоайе. Двама сержанти със сини пагони провериха паспорта й, позвъниха горе и й посочиха мраморното стълбище, толкова широко, че по него можеше да мине цял танк. Между етажите имаше бюст на Андропов. Тя се озова в дълъг коридор с червена пътека, стари знамена и портрети на чекисти от миналото. Максим й беше казал, че в тази сграда крепост се намира вътрешният затвор, където може би са загинали родителите на нейната работодателка. Впрочем със същата вероятност те са могли да получат деветте грама олово в затвора „Бутирки“ или „Лефортово“, или в специалния следствен затвор на Берия в Сухановка, бивш манастир в покрайнините на града. Максим й се обади предишната вечер.
— Позвъниха ми от „Лубянка“. Твоите документи са готови.
— Сигурен ли си, че трябва да прегледам делото на Палицин? Маршал Сатинов ме посъветва да забравя за старите и да започна с децата.
Максим се разсмя.
— Помниш ли какво ти казах за Сатинов и за старите болшевики? Конспирацията е тяхно кредо. Това потвърждава, че трябва да започнеш от старите, а после ще помислим и за децата.
— Започвам да навлизам в тази наука — каза тя.
— Почакай, докато не видиш архивите. Помни, Катенка, за да откриеш скъпоценен камък, трябва да преобърнеш планини.
Следвайки инструкциите на Максим, зави надясно, после наляво и стигна до врата, на която пишеше: „Полковник Лентин, началник на архивния отдел“. Почука, отговориха й и тя влезе в квадратен кабинет със спуснати бели щори. Въздухът беше толкова застоял, прозорецът — замъглен, диванът — смачкан, че Катенка разбра: полковникът е спал в кабинета си. Но къде е самият той?
— Добро утро — каза един глас и тя се обърна.
Пълен среброкос мъж в цивилни дрехи закопчаваше ризата си и стягаше вратовръзката пред огледало зад вратата.
— Извинявайте! Тъкмо се подготвях за посещенията. Седнете!
Катенка седна пред бюрото и сложи бележника пред себе си. Инстинктът й подсказваше, че на това място трябва да се подчинява дори на предложението да седне, но в момента любопитството пребори страха. Какво се е случило с приятеля на Сатинов Палицин преди толкова години, може би в същата тази сграда? Усети колко заразителен е ентусиазмът на Максим, тръпката на преследването.
— Така — полковник Лентин седна зад бюрото, наплюнчи пръст и отвори папката пред себе си. Говореше хубав, правилен руски език.
— Вие сте историчка и изучавате осемнайсети век под ръководството на академик Беляков, но защо изведнъж се заинтересувахте от времето на култа към личността.
Катенка кой знае защо си помисли, че полковник Лентин сигурно е любител на примитивните мексикански сапунки, заливащи руската телевизия. Кожата му имаше вид, сякаш никога не е виждала бръснач; а по мазните му клепачи още личаха следите от съня. Но дребното лице, издадената челюст и сплесканият нос й напомняха за животно. Да, Лентин приличаше на досадна перчеща се маймунка.
— Не знаех, че Екатерина Велика е провеждала реформи през 30-те години или не съм разбрал нещо?