Таксито закара Катенка в центъра на града през площад „Свобода“ (при царя — площад „Еревански“, после площад „Берия“, а по-късно площад „Ленин“) и по широкия и красив булевард „Руставели“ (в царско време — „Головински“) с неговите театри и дворци. Шофьорът не знаеше адреса, който тя търсеше, и питаше минувачите. След като се ориентира, обърна колата, без да обръща внимание на клаксоните на трафика, и й показа пътем изгорелите останки от хотел „Тбилиси“, някога най-величественият на юг от Москва. Накрая спряха пред стръмна павирана пътека, която водеше към църква с кръгли кули, характерни за грузинските православни храмове, и шофьорът посочи в тъмнината:
— Ето там!
Катенка му плати в долари и внимателно тръгна по тъмната улица. Зад високите огради къщите бяха обрасли в лози, по балконите, отрупани с цветя, светеха фенери, от дворовете долиташе смях. Брадат мъж с гъста бяла коса, грузинците като че ли никога не оплешивяват, се приближи с фенер в ръка.
— Къде сте тръгнали? Загубихте ли се?
Тя забеляза пистолет, но не се изплаши.
— Търся кафене „Библиотеката“.
— Елате! — руският му беше ужасен, но той я хвана за ръка и я поведе по павираната улица, докато стигнаха до една къща, почти скрита в лозниците. Брадатият отвори двойната дървена врата към осветяван от свещ коридор с напукани мраморни плочи. Отдясно имаше голяма олющена врата и нейният водач я блъсна, като извика нещо на грузински.
— Влезте! Това е кафене „Библиотеката“!
Занемяла от учудване, Катенка влезе вътре на мигащата светлина на облени във восък свещи. Миришеше вкусно на ткемали, джинджифил, ябълки и бадеми. Библиотеката беше стара, между масите и зад бара имаше рафтове с книги. Географски карти, знамена на царските гвардейски полкове, на грузинските меншевишки войски и отрядите на Червената армия, многобройни рисунки, както от религиозен, така и от порнографски характер, картини, икони, части от традиционни грузински национални костюми, саби и ками украсяваха стените. Няколко бюста: на Моцарт, царица Тамара, Сталин и някакъв римски сенатор, допълваха обстановката. Някои от лавиците бяха изгнили и паднали, изсипали на пода безценния си старинен товар с отворени като ветрила пожълтели страници.
На малките масички един възрастен мъж с черно бомбе четеше на слабата светлина; група американски туристи с раници в жълти фланелки и широки шорти с чантички на кръста, изложени на показ да съблазняват всеки срещнат джебчия, се чукаха с грузинско вино; двама беловласи грузинци спореха шумно за политика.
— Шеварднадзе е предател, агент на КГБ! — крещеше единият.
— Звиад е луд, агент на КГБ! — възразяваше другият.
— Искате ли маса? Вино? Ще вечеряте ли? — попита я висок слаб грузинец със синя барета, в черкеска, с тънка стегната талия, а на колана с красива кама. Той й се поклони. — Изглеждате уморена.
— Познавате ли Одри Цейтлина? Искам да говоря с нея.
— Старата англичанка ли? Тя е нашата икона, нашият талисман! Ние се грижим за нея, всеки ден й носим храна. Тя работи в това кафене дълги години, учеше на английски нас и нашите деца! Елате горе!
Катенка го последва на горния етаж към малка врата в дъното на коридора, където лозата беше прорасла през един прозорец, който вече не можеше да се затвори. Той почука на вратата.
— Ануко! — извика.
„Тези грузинци с техните смешни умалителни!“ — помисли си Катенка.
— Ануко, имаш гостенка!
Никакъв отговор.
Вглеждайки се в полумрака, той надникна плахо в стаята.
14
— Винаги съм се надявала, че ще дойдете — промълви Лала с тънък старчески глас.
Облече халат върху нощницата, дългата й бяла коса остана разпусната. Почти нищо не беше останало от нея — само кожа и кости. Беше толкова бледа, че изглеждаше почти прозрачна. Но по очите й, огромни и светещи, Катенка разбра, че в това немощно тяло живее дързък и несломим дух. — Чакам ви от петдесет години. Защо се забавихте толкова?
— Здравейте — колебливо промълви Катенка, опасявайки се, че е попаднала не където трябва, и изненадана, че тази толкова възрастна жена като че ли знае коя е тя. — При вас ме изпрати маршал Сатинов.
— А, Сатинов. Той беше нашият спасител, нашият ангел хранител. Той, разбира се, вече е стар. Макар че аз съм по-стара. Седнете, седнете.
Катенка се отпусна върху меко кресло в ъгъла на малката стая, където миришеше на старост: на нафталин, на крем за ръце и влажни чаршафи. До леглото имаше само една свещ; Катя видя пожълтели черно-бели снимки на велможи с твърди бели якички и цилиндри, горда ученичка с бяла престилка и куп стари книги.