— Моля ви, нагласете възглавницата на гърба ми и ми донесете чаша вино. Долу ще ви налеят. После ще поговорим. Можем да говорим цяла нощ. Човек не спи много на моите години. На кого му се живее на моята възраст? Аз съм на повече от сто години. Вярвате ли ми? Погледнете паспорта ми. То е цяла мъка. Всичките ми приятели са мъртви и това не е никак забавно! Мъжът ми не е между живите вече четирийсет години. Но аз продължих да чакам. Чаках вас, мило дете. И сега вие сте тук, изпратил ви е маршал Сатинов. Той иска да намерите моите изгубени деца, нали? Водите ли си бележки, скъпа?
Като насън Катенка бръкна в чантата си и извади бележник и химикалка.
— Ще ви разкажа за Сашенка, Снежанка и Карло.
— Чакайте, зная коя е Сашенка, но кои са Снежанка и…
— Нищо ли не знаете? Снежанка и Карло са децата на Сашенка. Истинските им имена са Воля и Карлмаркс. Ще ви разкажа тяхната история, но първо отворете, моля, прозореца.
Катенка с удоволствие пусна в стаята напоения с аромати свеж въздух. Отвън цъфтеше приказна градина. Ухание на виолетки, рози и този особен бадемово-ябълков аромат на цветовете на ткемали бавно се просмукваше в задушната стая през процепите на старите кепенци. Долу в кухненските казани вреше хачапури и се носеше силен аромат на джинджифил и индийско орехче.
И тъй, докато пийваше от виното и похапваше от донесеното от облечения като грузински воин келнер хачапури, Катенка пое на пътешествие във времето: в онази невероятно далечна епоха, когато в Петроград в собствена къща на „Болшая Морская“ живял богат банкер евреин с лекомислената си жена. Те имали малка дъщеричка Сашенка, която възпитавали с помощта на млада английска гувернантка, чиито родители държали кръчма „Живей и остави другите да живеят“ в селцето Пегсдън, близо до град Хичин, Хертфордшир. Изглежда Лала Луис, както беше я нарекла Сашенка („И вие, Катенка, също ме наричайте така!“), знаеше всичко за семейство Цейтлини. Тя подробно описа тъжното сериозно момиче, обиждано и презирано от собствената си майка, обичано сдържано от своя баща, отглеждано с любов и преданост от своята бавачка.
С разказа си Лала Луис сякаш съживи вълшебна картина от онова време: чудесни автомобили с хромирани фарове, тапицирани с кожа и скъпоценно тиково дърво, файтони и шейни с кочияши в овчи шуби и с кожени шапки. Постепенно всичко се обърка: милионери и революционери, графове, чичовци и шофьори, изблици на страсти и самоубийства.
— Влюбих се в барон Цейтлин много отдавна в същата тази къща в Тбилиси — тя някога е била на Цейтлини.
Лала разказа на Катенка как по-късно той я помолил да се омъжи за него в кабинета на луксозния ресторант „Донон“ в Петроград.
— През 1917 година Самуил изгуби всичко, но отново направи кариера при съветския режим, после отново изгуби всичко през 1929 година и ние се върнахме тук. Мислехме, че ще е по-безопасно. Чувствахме, че нямаме много време, затова не го губехме напразно — разказваше тя. — Толкова се обичахме. Всеки ден беше меден месец, всяка целувка — награда, подарък. В Москва Сашенка и Ваня — както всички наричаха съпруга й — направиха кариера. Познаваха се с всички, дори със самия Сталин. Сашенка беше главен редактор на списание, а Ваня в НКВД може и да е бил убиец, но изглеждаше весело и общително момче. Много искахме да им отидем на гости — аз обичах Сашенка не по-малко от Самуил. Обичта ни към нея ни събра в началото. После НКВД арестува Самуил, осъдиха го и аз чаках кога ще приберат и мен. Продължавах да работя тук, в кафенето, преподавах английски, гледах деца, станах най-добрата учителка по английски в града. Учех децата на началниците и още давам по някой и друг урок — на моите години! Но май отидох много напред. Когато арестуваха Самуил, много страдах. Връщаха ми писмата и парите, които му изпращах — това означаваше, че е умрял. После арестуваха Сашенка и Ваня. Тогава съвсем се отчаях. Представете си моето изумление, когато Самуил се върна. О, тогава смъртта не подбираше!
— А как Самуил прие изчезването на Сашенка?
— Когато Самуил лежеше на смъртния одър и понякога излизаше от комата, казваше: „Сашенка скъпа, моя лисичке, ще ме целунеш ли, преди да умра?“ Той беше сигурен, че Сашенка ще се върне. Затова се заклех, че ще чакам Сашенка.
— Уморихте ли се, Лала? — попита Катенка, загрижена. Но тя с нетърпение очакваше продължението на разказа. — Не искате ли да поспите?
Тя забеляза сълзи по лицето на старата дама.
— Уморена съм, но толкова дълго чаках. Когато Самуил беше в лагера, ми се обади другарят Сатинов с предложение, което не можах да откажа. Слушайте ме, Катенка. Силите ще ми стигнат само за един разказ.