— Имате ли сили да продължите? — попита я Катенка.
— Имам. А ти да слушаш? — промълви старицата, бършейки очите си и преминавайки на „ти“. — Не изглеждам зле за възрастта си, нали?
— Кои бяха семействата, които ги осиновиха? Можете ли да си спомните?
— Така и не научих техните имена. Сатинов се беше погрижил за това. Само той ги знаеше. Но помня деня, когато взеха двете деца, сякаш беше вчера. О, беше толкова мъчително! Карло си играеше с влакчето в детския дом. Снежанка уреждаше вечеря за възглавничките. И тогава дойдоха осиновителите. Предполагам, че бяха добри хора, но по нищо не приличаха на Сашенка или на мен — не бяха толкова сърдечни. Еврейската двойка — не го казаха, но бяха от Одеса или Николаев, някъде на Черно море — ми се сториха добри хора, но непригодни да отглеждат деца — мъжът вече беше на средна възраст, с къдрава коса, някакъв учен, а тя — суха педантка, занимаваща се с наука. Исках да им кажа, че и майката на Снежанка е еврейка, така че може да се каже донякъде бяха роднини. Разказах им за любимите игри и играчки на Снежанка и те се заиграха с нея. С това се утешавах по-късно. Те идваха два-три дни, играеха с мен и с Карло, а после ги оставих със Снежанка с надеждата да се сближат. Но не стана така. Тя непрекъснато се връщаше при мен. „Къде е Лала?“, крещеше тя. „Лала, няма да ни оставиш, нали? Къде е Карло, искам да съм при Карло! Карло!“
Когато я отвеждаха, Снежанка виеше. „Лала, ти обеща, Лала, помогни ми, Лала!“ Тя искаше да е с мен, искаше да е с брат си. Накрая лелките и охраната трябваше насила да я качат в колата. Тя риташе и плачеше, „Лала, ти обеща!“ Най-после новите й родители влязоха в колата и потеглиха. Аз се свлякох на пода и също завих като животно пред погледите на всички от дома…
Катенка се почувства толкова изтощена от целия трагизъм на разказа, който продължаваше да я интригува.
— Тази двойка от Одеса трябва да са били семейство Либергарт — промълви тя. — Роза е Снежанка.
Но Лала продължаваше да говори, сякаш не я чуваше.
— Същото се случи и с Карло и селяните.
— Селяните ли? — попита Катенка, като си водеше бележки.
— Двойката, която осинови Карло. Щом Снежанка замина, той започна да плаче: „Къде е Снежанка? Искам да гушна Снежанка! Лала, ти няма да ме оставиш, нали, Лала?“ Едва оживях в онзи ден. И той се съпротивляваше, когато го взеха. Все още чувам гласчето му… Той все пак го понесе по-лесно, защото беше само на три годинки. Молех се да е забравил Сашенка и Ваня и сигурно така е станало. Казват, че три години е границата между това, което помниш и което забравяш.
Катенка отново взе ръцете на Лала в своите.
— Лала, имам чудесна новина за вас.
— Каква? За Сашенка ли? — тя се взираше в сенките край вратата. — Сашенка ли е дошла? Знаех си, че ще дойде.
— Не, Лала. Аз не зная къде е Сашенка.
— Толкова често я сънувам. Сигурна съм, че е жива. Всички мислехме Самуил за мъртъв, а той се върна от царството на мъртвите. Намери я, Катенка! Доведи я при мен.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, но трябва да ви кажа нещо друго. Мисля, че сме открили Снежанка. Семейството на осиновителите й се казва Либергарт и те прекръстват Снежанка на Роза. Още днес ще й се обадя по телефона и ще я доведа при вас. Тогава вие ще й разкажете сама тези неща.
Лала погледна Катенка и изви глава, скрила очи с ръка.
— Знаех си, че не съм чакала напразно. Този Сатинов е ангел, ангел — шепнеше тя. После изправи гръб и се обърна към Катенка.
— Искам да се срещна със Снежанка. Но не го отлагай много. Не съм безсмъртна.
Когато Катенка стана, й се зави свят. Имаше чувството, че лично е изживяла трагичната раздяла.
— Трябва да се върна в хотела и да се обадя на Роза.
Но старата дама протегна ръце.
— Не, не… остани при мен. Толкова дълго съм чакала. Страх ме е, че няма да се върнеш и просто ми се привиждаш. Много често сънувам един сън: Самуил, с чаша грузинско вино в ръка, ме води в библиотеката на старото имение, обвито в лози и люляци, пълно със стари книги и странни предмети. И Сашенка в шейна със звънчета препуска по улиците на Петроград, смее се и вика: „По-бързо, Лала, по-бързо…“ После се събуждам в тази малка стая, сама.
— Разбира се, ще остана — каза Катенка и приседна отново в удобното кресло в ъгъла. И без това не й се връщаше в неуютния хотел в предградията.
В топлата нощ я разбуди Лала, седнала в леглото си.
— Арестуваха я пред вратата на института, бароне. Да, жандармите я арестуваха… Какво ще правим днес, Сашенка? Ще ходим ли на кънки, скъпа? Не, ако си послушна, ще купим кутия английски бисквити от магазина на „Невски“. Пантелеймон, докарай шейната…