Обвиняемата: Трябва да говоря само истината пред другаря Сталин и пред партията. Аз съм виновна, виновни са моят съпруг и ротмистър Саган, но Голден е просто дете, неспособно да участва в конспирация.
Катенка не можа да сдържи усмивката си. Вече беше сигурна, че Сашенка наистина е обичала Беня Голден. В тази обидна наглед оценка за Голден имаше повече нежност, отколкото в някое страстно признание.
Сатинов: Другари съдии, изпълнен съм с погнуса от змийското коварство и покварата на тази жена, тази „черна вдовица“. Готови ли сме да се съвещаваме относно присъдата?
Катенка едва сдържаше сълзите си, докато четеше този трагикомичен пасаж. Нима Сатинов е говорил сериозно? Вярвала ли е Сашенка на думите му? Сигурно е гледала стария си приятел и му е задавала мислено въпрос след въпрос. Настанени ли са децата? В безопасност ли са? Или ти ни предаде? Все майчински въпроси. Катенка си запали цигара и продължи да чете.
Обвиняемата: Искам да заявя пред съда, че най-дълбоко съжалявам и се срамувам от престъпленията, които извърших спрямо партията и че бъдещите… поколения… ще ме запомнят като негодница.
Поколения? Това не е ли съобщение за Сатинов?
Улрих: Добре, готови ли сме, другари съдии? Имате ли да добавите нещо?
Член на съда Ланская: Каква поквара. Няма какво да се добави.
Улрих: Другарю Сатинов?
Сатинов: Обвиняемата Цейтлина-Палицина призна ужасни престъпления: тя цял живот е носила маска на притворство. Моля съдът да ми прости тези думи, но благодарение на бдителността на НКВД ние, съветските хора, можем днес да се радваме, че великият баща на народите другарят Сталин е жив и здрав, че верните му съратници другарите Молотов, Ворошилов, Микоян, Андреев и останалите членове на Политбюро са опазени от гнусните домогвания на троцкистките предатели и шпиони, те вече могат да не се опасяват от тази гадина. Сега те са в безопасност, в пълна безопасност. Има само едно възможно наказание — така както постъпваме с бесните кучета, народната справедливост… Благодаря, другарю Улрих.
Катенка едва си поемаше дъх. Препрочете няколко пъти тези редове: явно това беше знак. Сатинов каза „в безопасност“ и го повтори два пъти. Веднъж за Снежанка, втори път за Карло. Значи Сатинов не беше предал Сашенка. Всъщност той казваше: „Скъпа приятелко, нека душата ти да е спокойна, децата са в безопасност! Повтарям, децата са в безопасност!“
Какво облекчение е изпитала Сашенка. Но в делото липсваше присъдата: дали все пак не е оцеляла? И отново същата проклета бележка: „Документите са изпратени в ЦК на ВКП(б).“ Когато Катенка безсилно отпусна глава върху документите, над Москва се развиделяваше.
Улрих: Благодаря, другарю Сатинов! Съдът се оттегля за съвещание.
20
Утринното слънце на лазурносиньото небе хвърляше златни лъчи върху паметника на Маяковски. Катенка мина по „Тверская“, покрай паметника на княз Долгоруки, а после покрай Пушкин, за да стигне до новия архив. Събуди се доста рано със схванат врат, когато й позвъни Максим, а после отново заспа.
Още се чувстваше като пребита и само едно ободрително двойно еспресо на „Тверская“ — хубавото кафе е една от придобивките на демокрацията, помисли си тя, успя да подобри настроението й.
С пакет под мишница Катенка мина покрай станцията на метрото „Маяковски“ и зави наляво под една от онези червени гранитни арки, които придават на Москва мрачно и неприветливо великолепие. Озова се на малка уличка, която изглеждаше като задънена, но точно в дъното тя рязко зави, после пак и се превърна в тясна алея. Тя изпадна във възторг от тази странна, криволичеща алея в самото сърце на разчертаната на правилни квадрати гигантска Москва. След втория завой стигна до жълта стена с бяла горна част и черна метална порта, която беше отворена и отвеждаше до няколко стъпала. Моторът на Максим чакаше паркиран до плоча с барелеф на Ленин.
— Изглеждаш уморена — лошо си спала? Донесе ли каквото ти казах? — попита той.
— Това е най-скъпото нещо, което някога съм купувала, и трябваше да искам разрешение от Паша Гетман.
— Триста долара е нищо за него. Каза ли му за какво са ти парите?
— Реших, че е по-добре да не знае.
— Това е единствената ни надежда. Жената вътре е готова на всичко. — Максим фамилиарно я хвана за ръката. — Страхувам се, че си обсебена повече и от мен от тайните с петдесетгодишна давност. Готова ли си?
— Да, но как ще влезем вътре? Нали каза, че…
— Спокойно, всичко съм обмислил. Сега запомни — продължи той със сериозно лице, — имаш уговорена среща, за да подадеш молба да прегледаш списъка с документи в този архив, и мога да те уверя, че дори възможността за подаване на молба, разбира се, ще бъде отхвърлена. Хайде, Катенка, влизай! Успех.