Голубев: Когато тя излезе навън, ние изпълнихме присъдата на военния трибунал, но под влияние на алкохола и недопустимото закъснение на другаря Сатинов… го направихме по неприемлив, лекомислен и развратен начин. Да, признавам, че проявихме любопитство към тази агент съблазнителка като жена.
Катенка се вцепени.
— О, Господи — прошепна тя. — Изнасилили ли са я?
— Не. Ако бяха я изнасилили, щяха да го кажат — обясни Максим. — Но явно ги е привлякла красотата й, репутацията й на прелъстителка. Чували са за подслушаните разговори между Сашенка и Беня.
Сатинов: Аз пристигнах в 3,06 и забелязах нещо необичайно на двора, където шофьорът паркира колата. Признавам пред Централия комитет, че моето закъснение донякъде беше причина за това нарушение. Комендантът Голубев беше пиян и се опита да скрие извършеното. Изслушах майор Блохин и прегледах списъка на затворниците, осъдени на разстрел. Забелязах отсъствието на затворничката Цейтлина-Палицина. Заповядах на коменданта да ме заведе при нея. След това заповядах на коментант Голубев и майор Блохин да започват. Затворниците бяха свалени в подземието, предназначено за целта. От името на ЦК засвидетелствах разстрела на 122 затворници. Като предан на партията комунист аз приех с радост ликвидирането на тези врагове на народа, предатели и негодници.
Голубев: Ние потъпкахме високите морални принципи на комунистическата партия, но аз съм предан с цялото си сърце и душа на партията и на другаря Сталин. Очаквам сурово наказание за стореното, като поверявам съдбата си в ръцете на Централния комитет. В около три часа най-сетне пристигна другарят Сатинов, който се държа неподобаващо, като прояви буржоазна сантименталност…
Червеният молив на Сталин беше оградил това обвинение и изписал думите: „Сатинов съчувствие???“
— Какво е станало? Какво е видял Сатинов? — попита Катенка. В този момент нямаше нищо по-важно за нея.
Сатинов: Тя беше напълно… разсъблечена. Комендант Голубев прояви извратен инфантилизъм и порочно еснафство, както вече лично докладвах на другаря Сталин. Признавам, че докато разговарях с Голубев, на два пъти го ударих и той падна на земята. Това беше израз на гнева ми на разярен комунист, а не на буржоазна сантименталност.
Максим подсвирна.
— Значи това, което се е случило със Сашенка, е накарало Сатинов, железния човек от онова безпощадно поколение, да си изтърве нервите. Твърде нетипично — подобно поведение пред погледите на чекистите е могло да означава смъртната присъда без съд и следствие.
— Но какво е видял той? — Катенка си даде сметка, че почти крещи.
— Чакай… — Максим продължи да чете. Ето тук. Той посочи края на документа. Сред лабиринта от зелени щрихи и драсканици Сталин беше написал: „Маркуч“.
— Маркуч? Добре ли чух?
Максим поклати глава.
— Не мисля… — Той се поколеба.
— Но какво означава това?
— Чувал съм за подобен случай във Владимирския затвор през 1937 година. Мисля, че са вързали Сашенка за стълб и са насочили маркуча към нея. Била е гола. А нощта — необичайно студена. Обзалагали са се колко ще издържи… преди да замръзне. Тя постепенно се е покрила с лед. Като стъклена статуя.
И двамата дълго мълчаха. Сипките пееха в гората, пчели танцуваха около цъфналите вишни, а сред сребристите брезички се подаваха бели и лилави люлякови цветове.
Докато плачеше за своята невидяна баба, Катенка си мислеше какво е изпитвала Сашенка през тази дълга зимна нощ на 1940 година. Максим я прегърна.
— Какво правим тук? — попита тя най-после, измъквайки се от прегръдката му.
— Аз поразрових още малко и намерих данни за това как са били погребани Сашенка, Ваня и дори вуйчо Мендел. След разстрела са били кремирани и прахът им погребан в двора на една от дачите на НКВД в брезовата гора край Москва. След това, по заповед на НКВД за масовите погребения, отгоре са били засадени малини и къпини. Виж, там на дървото има табела — посочи той.
Тук са погребани останките на невинно убити жертви на политическите репресии.
Вечна им памет!
— Тя е тук, така ли? — попита Катенка и се приближи до него. Той отново я прегърна, но този път тя не възрази.