— Има ли още нещо странно там? — попита тя с надежда и Катенка разбра, че търсеше нещо, което да каже на брат си.
— Да, след като разбрах какво всъщност е казала с признанието си, се сетих още нещо. Вие казахте, че баща ми обичал зайчета. В самопризнанието Сашенка казва, че те с Ваня скрили цианида в зайчарника на дачата, а е имало толкова други места. Мисля, че с това е оставила послание и за него…
— Държа сама да му го кажа — каза Роза, — но не искам да го разстроя. Смятам да поизчакам, а после да му се обадя и евентуално да отида да се срещнем. Как мислиш?
— Разбира се, но не отлагайте прекалено дълго — усмихна се Катенка.
29
Денят беше необикновен, мислеше си Катенка, докато слизаше по стълбите. Но той още не беше свършил.
Докато прекосяваше просторния хол към кухнята, чу как няколко коли спират на алеята. Паша се връщаше. Последва шум от затварящи се врати, чуха се и силният глас на Паша, неговите тромави стъпки и непознат, дрезгав говор, който ненадейно секна.
— О, Господи, това е тя! — промълви гласът.
Катенка се обърна и се озова лице в лице срещу слаб старец с издължено аристократично лице и износена синя барета. Явно беше минал осемдесетте, а може би беше на деветдесет, но излъчваше енергия. Беше облечен в омачкан кафяв костюм, твърде широк за слабата му фигура. Катенка го хареса на мига.
— Ти ли си, Сашенка? — попита мъжът с втренчен в нея поглед. — Ти ли си? Боже, сънувам ли? Толкова приличате на нея, същите сиви очи, същата уста, дори нейната фигура. Това някакъв номер ли е?
— Не, не е номер — отвърна Паша, застанал зад него. — Катенка, и аз заедно с теб правех проучване. Аз също открих един човек.
Катенка пусна раницата си на земята и отстъпи назад.
— Кой сте вие? — попита тя плахо.
Старецът избърса лицето си с голяма ленена кърпа.
— Кой тук задава въпросите? Аз или това младо момиче? — Катенка забеляза, че очите му са яркосини. — Казвам се Беня Голден. А вие коя сте? — Той й целуна ръка. — Кажете, за Бога!
— Беня Голден? — възкликна Катенка. — Аз мислех, че сте…
— Е… — Беня вдигна рамене, — така мислеха всички. Мога ли да седна? Може ли един коняк?
Той огледа луксозното имение, картините от стари майстори, меките дивани.
— Обстановката тук ми подсказва, че в бара има всичко. Налейте ми едно курвоазие, преди да съм заспал. Пътуването беше дълго. Вижте, ръцете ми треперят.
Минаха в дневната, където Паша си запали пура и наля на всички коняк.
— Значи сте чували за мен, така ли? — попита след малко Беня.
— Разбира се, дори съм чела вашите „Испански разкази“ — отвърна Катенка.
— Не знаех, че имам толкова млади почитателки. Не знаех, че изобщо имам почитатели. — Той замълча. — Знаете ли, че сте копие на Сашенка, жената, която обичах от цялото си сърце преди много време. Не са ли ви го казвали?
Катенка поклати глава и си спомни лицето на Сашенка от затворническата снимка.
— Тя е моя баба — рече тя. — Аз се опитвам да изясня какво се е случило с нея.
— Бяхте ли в онези зловещи архиви?
— О, да.
— Разбрахте ли как ни изтезаваха?
Катенка кимна.
— Всичко.
— Можете ли тогава да ми обясните защо се случи всичко това, искам да кажа — на нас, на мен и на Сашенка?
— Трудно е да се обясни с една причина — бавно промълви Катенка. — Просто поредица от събития. Научих толкова много… Но кажете, вие как оцеляхте?
— О, няма кой знае колко за казване. Главорезите на Сталин ме пребиха и аз им казах каквото искаха. Но на процеса заявих, че съм излъгал, защото са ме били. Мислех, че ще ме разстрелят, но не можех да посрещна смъртта с мисълта, че съм предал Сашенка. Но ме осъдиха на десет години и ме изпратиха в Колима. През войната ме освободиха, но после пак ме арестуваха и отново ме пуснаха през петдесетте. Бях останал кожа и кости, но в лагера срещнах една жена, медицинска сестра, истински ангел, и тя ме върна към живот. Намери ми работа като редактор в едно списание в Биробижан, еврейския регион до китайската граница, и това е благословеното място, където живеем оттогава.
— Продължавате ли да пишете?
— А, избиха ми това от главата. Щастлив съм, че дишам. В този дворец има ли нещо за хапване? Непрекъснато съм гладен.
— Разбира се — каза Паша. — Ще ви приготвим каквото поискате. Само кажете!
— Бих искал една пържола, драги княже, с гарнитура и бутилка червено вино — каза Беня. — Имате ли френско вино? Или се поувлякох? Някога обичах френско червено… Пил съм го в Париж, имате ли такова? Ще ми правите ли компания?
Той отново млъкна и Катенка видя сълзи в очите му.