Миси никога преди не му беше обръщала никакво внимание. Тя беше светска дама, за да дружи с Ариадна, трябваше да е свободомислеща. Но никога не беше флиртувала с когото и да било, а най-малкото с него. Гидеон си помисли, че войната, липсата на уважение към властта, постоянно сменящите се министри, броженията по улиците вероятно са разтърсили дървото с узрялата праскова, която при други обстоятелства никога не би паднала на земята. Спомни си устните на Миси Лорис, тялото й — тази късо подстригана блондинка изглеждаше слаба и плоска, но той изведнъж изпита копнеж да докосне друго тяло, други устни, да усети копринената кожа на нейните бедра. Усмихна се на себе си: този гигантски мечок беше способен на еротични подвизи, в които никой освен самите дами не би повярвал. Той съпровождаше любовните актове с изтънчени френски фрази, които преодоляваха задръжките както на балерините, така и на графините. Въпреки това Гидеон никога не проявяваше самодоволство заради успехите си на еротичното поприще. „Защо тези красиви кокетки избират мен? — питаше се той. — Тъкмо мен? Измежду всички! Аз съм грозен грубиян, същински еврейски ханджия! Но дявол да го вземе, не се оплаквам!“
Той просто не можеше да се удържи — трябваше да намери Миси още същата вечер. Но ако сега даде на Вера двеста рубли, няма да има с какво да купи на дамите питиета и пасти. Какво да прави? Той се навъси. Ще постъпи както обикновено.
Секунди по-късно, докато Вера мрачно миеше чиниите, Гидеон се измъкна, като остави на масата в коридора петдесет рубли и задържа остатъка за себе си. Муше му помогна да обуе ботушите и му подаде „нашата меншевишка статия“, докато Вика клатеше глава, свила недоволно устни.
— Тръгваш ли вече, татко? Знаех си. Знаех си. Знаех си!
— Ще сменим ключалката, негоднико! — извика Вера, но той вече беше изчезнал.
Навън Гидеон не можа да намери превоз. „Вера и Вика — ама че досадници! Аз съм страхливец, непоправим долен хедонист, но съм толкова щастлив! Замаян съм от сладки предчувствия! Какво лошо има в това човек да е щастлив? Ние сами градим щастието си! Какво са човеците? Обикновени животни. Аз ще умра млад. Няма да доживея до старини, затова просто постъпвам като всички други. Освен това трябваше да изляза! Трябва да предам статията във вестника.“
Той вдиша ледения въздух. В далечината отекна странно ехо. Чуваха се изстрели и викове, виеха фабрични сирени, ръмжаха и скърцаха коли — но тук всичко изглеждаше учудващо спокойно. По пътя към „Астория“ той изгаряше от нетърпение да види голите рамене на Миси, гладкия й корем, да усети мириса на женска пот и нейния парфюм. Той стигна до широкия проспект. Отначало чу някакъв неясен шум, който се усили и прерасна в глъч. Широкият булевард се изпълни с хора, увитите глави и дебелите палта ги превръщаха в огромни, движещи се в една и съща посока вързопи.
Гидеон ту влизаше, ту излизаше от тълпата, оставяше се да го носи напред или се дръпваше встрани и гледаше как тя отминава. Беше развълнуван. Като писател той наблюдаваше нещо интересно. Но къде беше армията, казаците?
Влезе в хотела и отново се почувства като у дома си върху лъщящия паркет, сред асансьорите в златисто и черно, край тъмния дъбов бар.
— Както обикновено ли, мосю Цейтлин? — попита барманът Рустам.
В „Астория“ цареше атмосфера на необуздано веселие. Гидеон хвърли палтото и шапката си на гардеробиерката и пое към залата, където баронеса Розен даваше прием. Момиче в оранжева рокля с гол гръб, с боа от пера и жълти обувки — Вера ги наричаше „жени с леко поведение“, а за Гидеон те бяха „мили кокетки“ — го приветства като стар приятел, а той й намигна. Тя държеше в ръката си чаша и му предложи да отпие. Гардеробиерките също се разсмяха — и те ли бяха пияни? Една двойка, офицер и наглед почтена дама с два реда перли, седяха на дивана във фоайето и се целуваха, сякаш бяха в хотелската стая, а не на публично място. Лакей отвори двойната врата към залата и Гидеон забеляза, че червендалестият слуга не се поклони, а само се подсмихна, сякаш четейки мислите на Гидеон.
Гидеон почти се втурна в помещението, проправяйки си път между мундири и еполети, между фракове и вечерни рокли, слушайки как всички обсъждат положението в града, докато не зърна ореол от руси коси, бледи рамене и ръка в дълга ръкавица, която държеше цигара със златен филтър.
— Все пак дойдохте — промълви Миси Лорис на английски с американски акцент.