Замаяна от напрежението в тази хаотична нощ, Сашенка не спираше да си мисли за Саган. Бързаше да докладва на Мендел. Беше научила името на предателя, беше превърнала Саган в информатор на болшевиките и вече владееше напълно изкуството на конспирацията. Сега можеше да прехвърли своя двоен агент на друг другар. Задачата й е изпълнена и тя въздъхна с облекчение: когато Саган не е до нея, обаянието му няма въздействие. Партията ще бъде доволна.
Порови в паметта си за други тайни квартири. Опита на „Невски“ 106. Никой не отвори. После на 134. Вратата зееше отворена. Тя се втурна нагоре с изострени сетива. Изведнъж чу йерихонската тръба — гласа на Мендел.
— Какво да правим? — крещеше той.
— Не знам — отвърна Шляпников, който беше облечен във ватенка. — Не съм сигурен…
— Да вървим при Г-г-горки — предложи Молотов, потривайки изпъкналото си чело. — Той може да знае нещо…
Шляпников кимна и тръгна към вратата.
— Това е тя — промълви Сашенка с неуверен, сякаш не нейния глас. — Революцията.
— Недей да четеш лекции на комитета, другарко — отвърна Шляпников, докато слизаха с Молотов по стълбите. — Млада си още.
Мендел се позабави.
— Кой е главният? — попита Сашенка. — Къде е другарят Ленин? Кой командва?
— Ние! — усмихна се неочаквано Мендел. — Ленин е в Женева. Ние сме партийното ръководство.
— Срещнах се със Саган — прошепна му тя. — Верезин, портиерът на конната охрана, е предателят. Но предполагам, че това вече е без значение…
— Д-д-д-ругарю! — извика Молотов от входа, а заекването му отекна по стълбите.
— Трябва да вървя — каза Мендел. — Провери останалите квартири, намери другарите. Има съвещание в Таврическия дворец. Кажи им да отидат там.
Мендел закуцука надолу по стълбите, като остави Сашенка сама.
Тя се върна на „Невски“ и тръгна към къщи. Изяде една солянка с парче черен бородински хляб в кафенето, което беше пълно с работници и кочияши — те разказваха истории за скандали, оргии, кланета, глад и предателства. Пиянските гласове си надвикваха един друг. Въглищата и овесът бяха поскъпнали четворно. Дори купичката супа в кафенето струваше седем пъти повече. Навсякъде имаше германски агенти, еврейски предатели и мошеници.
Когато Сашенка пусна няколко монети в механичното пиано, нелепият химн „Боже, царя пази“ предизвика бурен смях сред кочияшите. Навън съвсем се стъмни. Чуваха се далечни звуци, сякаш лъвове ръмжаха в нощта, ревът се засили и бараката се разтресе. Отначало тя не разбра защо, но после си даде сметка, че докато е хапвала, кафенето е било обкръжено от хора в тъмни палта. Те бяха блокирали улиците. В далечината се стреляше и димът се издигаше розов на фона на бледия мрак — гореше затворът „Крести“.
Сашенка тръгна по „Болшая Морская“ — до една стена видя да се целуват войник и момиче. Не различаваше лицата им, но мъжът вдигна полите на момичето, а тя с рязко движение разкопча панталона му. Един крак се метна на бедрото му също като отварящ се мост над Нева. Момичето мъркаше като уплашена котка. Сашенка си помисли за Саган, за разходката с шейната в снежното поле и забърза напред.
Пред „Астория“ няколко войници крадяха един ролс-ройс, като налагаха с юмруци униформения шофьор. На улицата с крясъци изскочиха портиерът, някакъв офицер и един жандарм. Войниците набързо застреляха офицера и жандарма и автомобилът потегли рязко с натиснат клаксон.
Покрай нея минаха брадат мъж, който с цяло гърло пееше „Славеи, славеи“, и руса жена в кожено палто. Сашенка разпозна Гидеон и графиня Лорис. Зарадва се, че вижда познати лица, и тъкмо искаше да им извика, но Гидеон сграбчи Миси за задника, измъкна я от тълпата и я завлече в един вход, където започнаха лудо да се целуват.
Канонада от изстрели отвлече Сашенка от собствените й мисли. По фасадата на Мариинския дворец се покатериха някакви хора, които събориха двуглавия орел на Романови.
Насред улицата лежеше проснато тялото на жандарм и белият му корем, който се подаваше от панталоните, напомняше на умряла риба. Изтощена до невъзможност, Сашенка го прескочи и забърза към къщи.
33
— Защо сте се скупчили всички там? — провикна се Ариадна от горното стъпало на стълбата. Тя беше с висока прическа, а роклята й от китайска коприна с волани беше връх на изискаността. Лицата на иконома Леонид, на двамата шофьори и прислужничките се обърнаха към нея, когато тя заслиза надолу.
— Не сте ли чули, баронесо? — заговори Пантелеймон, както винаги най-смелият, с поддържан мустак, напомадена коса и остра брадичка, издадена упорито напред.