— Но ти трябва да се върнеш в училище. Революцията почти свърши, Сашенка. Правителството…
— Татко, революцията едва започва. Има експлоататори и експлоатирани. Средно положение няма. Правителството е просто временен буржоазен етап по пътя към социализма. Селяните трябва да си получат земята, работниците — заводите. Войниците сега се подчиняват на Съвета на работническите и войнишките депутати. — Сашенка говореше вече толкова разпалено, че почти крещеше. — Идва краят на капитализма, тогава цялата тази мерзост, всички кръвопийци — да, дори ти, татко — ще бъдат пометени. По улиците ще се лее кръв. Аз те обичам, татко, но ние, болшевиките, нямаме семейства и пред лицето на историята моята обич е без значение.
Цейтлин беше спрял да се люлее на своето хитроумно приспособление. Той гледаше с недоумение дъщеря си, нежната й, изпъстрена с лунички кожа, сивите й очи.
Тишина. Отнякъде в къщата се чу тих пукот.
— Чу ли? — попита Цейтлин, изваждайки пурата от устата си. — Какво беше това?
— Май че дойде от горния етаж.
Баща и дъщеря излязоха във вестибюла и после, кой знае защо, се затичаха. Леонид стоеше на горната площадка на стълбата, Лала — долу. Всички гледаха към вратата на стаята на Ариадна. Сърцето на Цейтлин се смрази и той се втурна нагоре.
— Ариадна! — извика той и почука на вратата. Прислугата надничаше иззад рамото му с ококорени очи.
Ариадна, разголена, лежеше на дивана. На корема й още димеше маузерът. По белоснежните й гърди пълзеше струйка кръв и се стичаше в локвичка на пода.
35
Сашенка стоеше до прозореца на конспиративната квартира на улица „Гогол“, пушеше цигара и се вглеждаше над замръзналата Нева в Петропавловската крепост. Беше нощ, но небето беше странно оранжево като театрална сцена, осветявана отзад. Фенерът на иглата на крепостта леко се поклащаше от вятъра.
Петропавловската крепост беше в ръцете на работниците. Мендел и Троцки някога бяха затворници на „руската Бастилия“ — Трубецкия бастион, но вчера всички бяха освободени. Мръкваше се, но улиците бяха пълни с хора, които радостно сваляха двуглавите орли на Романови. Сградата на „Охранка“ бе обгърната в пламъци.
Мечтите на Сашенка се сбъдваха, но сега тя беше като вцепенена. Вървеше по улиците, без да вижда или чува нещо. Майка й бе постигнала невъзможното — беше засенчила революцията. Минувачите се блъскаха в Сашенка. Някой я прегърна. От профучал покрай нея автомобил с герба на Романови на вратите, пълен с червени гвардейци, я извика Ваня Палицин.
В бившата конспиративна квартира беше непоносимо горещо, а тя не беше свалила палтото и шапката си. Защо, за Бога, дойде отново тук?
Където беше се заклела никога да не се връща. Опитваше се да прогони Саган от ума си; неговото време беше отминало и той сигурно беше вече в Стокхолм или някъде на юг. И все пак тя стоеше тук, в познатия апартамент, и чакаше човека, с когото беше свикнала да споделя грижите за майка си.
Чу шум и бавно се обърна. Ротмистър Саган, в пълна полицейска униформа, но изтощен и отслабнал, стоеше с насочен към нея валтер. Изведнъж годините му проличаха, дори изглеждаше по-стар.
Стояха мълчешком и се гледаха. После той прибра оръжието в кобура и се приближи до нея. Прегърнаха се. Тя изпита благодарност, че той е там.
— Имам малко коняк — рече той — и самоварът току-що завря.
— Отдавна ли сте тук?
— Дойдох снощи. Не знаех къде другаде да отида. У дома са нахлули работници, жена ми някъде се е скрила. Влаковете не се движат. Затова просто дойдох тук. Сашенка, искам да ти кажа нещо, което ще те изненада. Моят свят, всичко, пред което се прекланях, изчезна за една нощ.
— Вие иначе си представяхте бъдещето.
— Аз съм в ръцете ти. Можеш да ме издадеш. Аз вярно служих на империята. Но за себе си ти казах истината.
Той извади бутилка арменски коняк, евтина чача и наля две малки чашки, като изпи на един дъх своята. Сашенка свали палтото и шапката си.
— А ти защо си тук? — попита той. — Не празнуваш ли?
— Празнувах, но се случи нещо ужасно. Отивах в Таврическия дворец, но когато минах покрай къщата на охраната до казармите, почуках на вратата. Тя беше отворена. Портиерът — помните ли го — Верезин? — лежеше мъртъв на пода, прострелян в главата. После отидох в Съвета и се срещнах с другарите.
— Съобщи ли им, че той е предател?
Тя кимна.
— Тогава какво чудно има, че са го убили?
— Няма нищо чудно. По-скоро се поуплаших. Какво да се прави, това е революцията. Покрай сухото гори и суровото.