— Но ти каза, че се е случило нещо ужасно.
— Майка ми се опита да се самоубие.
На лицето на Саган се изписа състрадание.
— Много съжалявам, Сашенка. Почина ли?
— Не, едва оживя. Простреля се в гърдите. Явно красивите жени не стрелят в лицата си. Намерила партийния ми маузер под дюшека ми. Как е разбрала, че е там? Как е могла да го намери? Сега у нас е пълно с лекари. — Сашенка замълча, опитвайки се да овладее дишането си. — Трябваше да отида в редакцията, но се озовах тук. Защото тук… с вас… толкова много сме говорили за нея. Аз я мразех. Никога не съм й казала колко много…
Тя се разплака и Саган я прегърна. Косата му миришеше на пушек, той лъхаше на коняк, но самото споменаване на майка й я поуспокои. Прегръдката му я отрезви и колкото и чудно да беше, й даде сила да го отблъсне.
— Сашенка — промълви той, стискайки раменете й и доближавайки лицето си. — Трябва да ти призная нещо. Аз си вършех работата, но никога не ти казах колко… те харесвам. Нямам никого другиго. Аз…
Сашенка се вцепени.
— Ти си много по-млада от мен, но ми се струва, че те обичам.
Тя отстъпи назад. Знаеше, че има нужда от него, но не като мъжа, целунал я в снежното поле, а по-скоро като приятел. Сега неговото домогване, отчаянието му я отблъскваха, този призрак на падналия режим я плашеше. Изпита желание да се махне веднага оттук.
— Не можеш да си отидеш просто така! — възкликна той. — След моето признание.
— Никога не съм ви молила за това, никога.
— Не си тръгвай…
— Трябва да вървя — настоя Сашенка и усетила промяната в него, се втурна към вратата. Той я последва, хвана я през кръста и я задърпа към дивана, където бяха прекарали толкова вечери, разговаряйки за поезията и за родителите.
Тя го удари с юмрук в лицето.
— Пуснете ме! — извика. — Какво правите?
Но той се вкопчи в ръцете й и я притисна, лицето му се оказа ужасяващо близо, от него се стичаше пот, от устата капеше слюнка, докато се бореше с нея. Той мушна свободната си ръка под полата й, съдра чорапите, разтваряйки бедрата й. После посегна към блузата й, скъса копчетата, раздра бельото и впи пръсти в гърдите й.
Тя се изви рязко, освободи ръцете си и го удари по носа. Кръвта бликна в лицето й, но тежестта му я притискаше надолу. Тогава тя измъкна валтера от кобура му и го цапардоса по лицето. Усети как изхрущяха кости, зъби, как се раздра кожата му, а пръстите й се обагриха в кръв.
Той се смъкна от нея и тя се изправи, втурвайки се към вратата. Преди да я затръшне след себе си, го мерна да хълца, свит като дете на дивана.
Сашенка се спря едва долу, след като излезе от сградата. Влетя в съседната кръчма, пълна с пияни войници, но те така се учудиха от вида й, че грабнаха пушките си с щикове и казаха, че ще убият всеки, който я докосне с пръст. В тоалетната изми кръвта от лицето си и си закопча блузата. Металният вкус от кръвта на Саган се усещаше в устата, в носа — навсякъде. Тя се опита да го отмие, но от миризмата й прилоша и повърна. Когато излезе оттам, взе чаша водка от един от войниците и я изпи на един дъх. Това малко помогна и тя постепенно се успокои.
На улиците продължаваха вълненията. Чу изстрели по „Невски“: разстрелваха джебчии, а банди пияни дезертьори и разбойници вилнееха свободно. Тя се досети, че Саган сигурно ще поиска да се махне от апартамента, затова се скри в един вход и остана да наблюдава сградата. Главата й се пръскаше, а от натрапчивия вкус на кръвта му пак й се повдигаше. Цялата трепереше. Всичко това се правеше заради партията, но сега край. Убеждаваше се, че трябва да се чувства победителка, защото беше спечелила голямата игра, Саган и неговите господари бяха победени, а това, че я нападна, беше само израз на унижението му. И все пак тя изпитваше само срам и гняв. Представяше си как се връща с пистолета и го застрелва, полицейския агент, но вместо това с треперещи ръце си запали от цигарите със златен филтър.
Около половин час по-късно Саган излезе на улицата и в странната лилава светлина на нощта тя видя подутото му окървавено лице, смалената фигура и неравната походка. Той представляваше просто една прегърбена, слаба фигура с висок астраганен калпак, с шинел върху униформата. Тръгна по улица „Гогол“, през малките улички и пресече „Невски“. Тя го последва и видя пред колонадата на Казанския събор да го заобикалят работници. Искаше й се здравата да го набият и да го накажат, задето я нарани, но те го пропуснаха да мине. А когато той се спъна в едно улично паве, те видяха униформата му.
— Жандарм! Фараон! Да го арестуваме! Негодник! Накъде си тръгнал? Да го заведем в Съвета! Да го хвърлим в крепостта! На ти един в муцуната, невестулка такава!