Минаваха часове, нощи, дни. Докато седеше до леглото на майка си, Сашенка изгуби представа за времето. Ариадна дишаше тежко и дрезгаво като стар ковашки мех. Лицето й доби сив, землист оттенък. Беше остаряла и се смалила. Устата й беше отворена, гърдите се надигаха и спадаха, в дробовете й клокочеше кръв, поради което дишането й приличаше на хриптене. От красотата и жизнеността й нямаше и следа, само това помръдващо, гърчещо се животно, което някога беше енергичната жена, майката, майката на Сашенка.
Понякога Ариадна не можеше да си поеме дъх и я обхващаше паника. Обливаше се в пот, чаршафите подгизваха и тя се вкопчваше в леглото. Тогава Сашенка ставаше и я хващаше за ръката. Изведнъж й се искаше да каже толкова много неща на майка си — искаше да я обича, искаше да бъде обичана от нея. Не беше ли прекалено късно?
— Мамо, аз съм с теб, аз съм Сашенка! Обичам те, мамо! — Дали я обичаше? Не беше сигурна, но думите сами се отронваха от устата й.
Доктор Гемп дойде пак. Той изведе Цейтлин и Сашенка от стаята.
— Не хранете призрачни илюзии, Самуил — предупреди докторът.
— Но тя понякога се събужда! Говори… — отвърна Цейтлин.
— Започнала е обща инфекция на организма, това е сепсис.
— Тя ще оздравее, ще оздравее — настоя Сашенка.
— Възможно е, мадмоазел — спокойно отвърна доктор Гемп, докато прислужничката му подаваше черната пелерина и шапката. — Възможно е в страната на чудесата.
37
— Искаш ли да ти почета нещо? — попита Сашенка майка си на следващата сутрин.
— Няма нужда — отвърна тя, — защото мога да седна и да чета сама.
Една друга Ариадна седна в леглото на болната и увисна на врата на Сашенка. Тя сведе поглед и почти не разпозна восъчното същество с превръзка на гърдите, което дишаше учестено като болно куче.
Косата й беше права и мазна, но тя не викаше Люда с машата за къдрене — наистина ли умираше? Ариадна си мислеше дали това е някакво проклятие, или е обсебена от зъл дух, или сама е докарала всички злощастия.
Тя се понесе далеч от действителността в света на странни видения. Летеше грациозно из стаята. Те със Самуил са заедно в градина с ромолящи фонтани и ароматни праскови. Не е ли това райската градина? Не, гората се превърна в брезова алея: това бяха горите на Цейтлин, които скоро се превърнаха в приклади на пушки в мъртвите ръце на руските войници. Изведнъж брезите се превърнаха в хора — всички танцуваха. Дърветата бяха балерини с пачки, после застинаха голи.
Тя отвори очи. Отново беше в стаята си. Сашенка спеше на дивана. Беше нощ. Стаята се озаряваше от лека светлина, но не електрическа. Самуил и двама възрастни евреи, мъж и жена, тихо си говореха.
— Объркан съм, равине — каза Самуил на идиш. — Вече не знам кой съм. Нито евреин, нито руснак. Много отдавна престанах да бъда добър съпруг и добър баща. Какво трябва да правя? Да се моля като вярващ евреин или да стана социалист? Мислех си, че животът ми е подреден, а сега…
— Ти си просто човек, Самуил — отговори му брадатият мъдрец.
Ариадна позна този глас — беше на баща й. Какъв чудесен глас — дълбок и добър. Дали ще прокълне Самуил и ще го нарече неверник?
— Ти си вършил и лоши, и добри неща. Като всички нас — каза баща й.
— И какво трябва да правя?
— Върши добро. Не прави нищо лошо.
— Звучи просто.
— Това е много трудно. Не причинявай зло нито на себе си, нито на другите. Обичай семейството си. Моли се за Божията милост!
— Но аз дори не съм сигурен, че вярвам в Бог.
— Вярваш. Иначе не би задавал такива въпроси. Всички сме грешни. Тялото в този свят е греховно. Душата е мостът между този свят и отвъдния. Но всичко е в Божиите ръце. Дори за теб, дори за клетата скъпа Финкел е нужно Божие милосърдие. Нужно е само това да разбереш.
„Коя, за Бога, е тази Финкел? — запита се Ариадна. Това беше истинското й име. Баща й и майка й в един момент й се сториха като смешни карикатури; но после като светци, свещеници от храма на Соломон.
— А Ариадна? — попита Самуил.
— Самоубийство — баща й поклати глава, майка й се разплака.
— Аз съм виновен за всичко — каза Самуил.
— Ти направи за нея повече от нас, повече от когото и да било — рече баща й. — Ние не оправдахме очакванията й, а тя нашите. Но ние я обичаме. Бог я обича.
Ариадна изпитваше нежност към родителите си, но не обич. Тя вече не обичаше никого. Тук бяха герои от живота й, познати лица и гласове, но тя не ги обичаше.
Усети се лека като перце, течението от прозореца я носеше насам-натам. А тялото й в това време лежеше на кревата, дишаше тежко и хъркаше. Тя се заинтересува от него, без да участва във функциите му. В стаята влезе доктор Гемп и театрално свали шапката си като испански тореадор. Ариадна почувства как докосват челото й, сменят превръзката, преобличат я, инжектират й морфин, намокрят устните й с топъл подсладен чай. Заболя я коремът; червата й къркореха; съсирената топка в гърдите й пулсираше около куршума, който тя самата беше запратила там. Това тяло в кревата, което разпознаваше като свое, стана толкова ненужно, колкото чифт чорапи с бримки, хубави чорапи, френски, но които можеше да изхвърлиш, без дори да се замислиш.