Баща й се молеше, четеше псалми, припяваше с дълбок глас, което я изпълни с необяснима радост. В градината запя славей. Ариадна погледна баща си в лицето: той беше млад, с рижа брада и ясни проницателни очи. Майка й също беше там, изпълнена с живот, още по-млада. Беше в момичешка рокля, не носеше перука, а собствената й дълга руса коса беше сплетена на плитки. Баба й и дядо й също изглеждаха много по-млади. Видя и съпруга си като момче, а Сашенка като малко момиче. Сега те биха могли да са нейните брат и сестра.
Пеенето на равина я върна трийсет години назад в Туробин. В двора на хедера, еврейското училище, по време на Пасха братята й Мендел и Авраам се биеха със снежни топки с други момчета. Авраам — енергичен и палав, но вече проявяващ неуважение към религията, Мендел, накуцващ от детския паралич, сериозен, изпълнителен и религиозен, много добър в учението, бъдещ равин.
Баща й и енорийският слуга излизат от синагогата; майка й приготвя пирожки и юфка с шафран, канела и карамфил. Още тогава те си имаха проблеми с Ариадна — тя отказа да се омъжи за сина на равина от Могильов, бяха я видели да разговаря с литовски ергени, които дори нямаха масури, и се беше срещала с руски офицер в гората до казармата. Тя обожаваше униформата: златните копчета, ботушите, пагоните. Никой не се досещаше, че се е целувала не само с литовските момчета, но и с младия руснак, че е пила коняк, от който очите й засияваха, че ръцете им галеха тялото й, а кожата й пламтеше от ласките им. Как ли се е хвалил и смял този офицер в казармата: „Няма да се сетите кого срещнах в гората днес. Една красива еврейка, свежа като роза…“
„Аз съм много красива, за да живея в семейството на туробинския равин — си казваше тя. — Аз съм като паун в кокошарник.“ Но сега тя с радост би се върнала в Туробин. Или поне пътьом би минала през своето детство. Какво беше предначертано за нея в Книгата на живота? Изведнъж това й се видя важен въпрос, най-важният от всички.
Но когато Ариадна се върна в познатата спалня, пълна с роднини, и отново влезе в тялото си, разбра, че това вече не е нейната спалня и Сашенка вече не е нейната дъщеря, Мириам вече не е нейната майка и тя самата не е Ариадна Финкел Бармакид, баронеса Цейтлин. Тя беше станала нещо друго и душата й се изпълни с радост.
Сашенка първа го забеляза.
— Татко — обади се тя. — Погледни! Мама се усмихва.
38
— Тя ни напусна — промълви Мириам и взе ръката на дъщеря си.
— Тежко на родителите, на които е съдено да надживеят собственото си дете — тихо каза равинът и започна да се моли за Ариадна. Сашенка чувстваше, че се е помирила с майка си, но баща й, който дремеше на дивана, се събуди и се втурна, хлипайки, към тялото.
Чичо Гидеон, който вече пишеше за вестника на Горки „Новая жизн“, в желанието си да угоди и на меншевиките, и на болшевиките — също беше тук, спеше в коридора, разпръсквайки аромат на дамски парфюм и пури. Той изтича в спалнята и дръпна Цейтлин от тялото на Ариадна. Беше много силен и успя да вдигне барона и да го сложи на един стол отвън.
Докторът помоли всички да излязат. Затвори устата и очите на Ариадна и после ги викна да влязат.
— Тя пак стана… красива — прошепна Сашенка.
Наистина Ариадна вече не беше трепереща развалина, а истинска красавица от младежките си години. Беше спокойна и безгрижна: бяла кожа, вирнато носле, сочни полуразтворени устни, сякаш в очакване да я целуне някой напорист млад офицер.
„Такава ще я запомня — помисли си Сашенка. — Истинска красавица!“ Но въпреки това я измъчваше някаква неудовлетвореност и безпокойство. „Никога не съм я познавала. Тя си остана за мен чужда.“
И коя беше самата тя в тази пиеса? Мястото й вече не беше тук. Докато майка й умираше, Сашенка стана отново нейна дъщеря. Баща й, който равнодушно приемаше революцията, войните, стачките и отричането от престола, стоически понесе арестуването на дъщеря си, несполуките на брат си, изневерите на жена си, който не обръщаше внимание на петроградските работници, на бакинските терористи и на аристократите антисемити, падна духом от самоубийството на Ариадна. Той беше зарязал работата си, беше оставил договорите си неподписани и за няколко седмици изгуби почти напълно интереса си към парите. Дейността му в Баку, Одеса и Тифлис пропадаше, защото азери, украинци и грузинци обявиха независимостта си от Руската империя. Но оставаха неизяснени някои подробности; този небръснат, скърбящ човек беше разкъсван от съмнения. Тя го чуваше да си мърмори и плаче.