„Струва ми се, че за един ден изгубих и двамата си родители“ — мислеше си Сашенка. Тя повече не плака — беше плакала много често през последните нощи, но все още искаше да разбере защо майка й взе нейния пистолет. Дали това беше още едно наказание? Или просто беше първото попаднало й оръжие?
Сашенка стоя до леглото дълго време, докато идваха хора, за да изразят съболезнованията си. Гидеон, поклащайки се, влезе в стаята и целуна Ариадна по челото. Той нареди на доктора да даде успокоително на баща й. Старият евреин се молеше. Сашенка видя как Туробин си взима обратно порочната петроградска дяволица.
На лицето на Ариадна бе застинала усмивка, но постепенно то започна да се издължава. Бузите й хлътнаха, а идеалното малко носле, което подлудяваше гвардейци и английски аристократки, стана семитско и гърбаво. Дядото на Сашенка покри тялото с бял саван и запали две свещи в сребърни свещници в горния край на леглото. Мириам покри огледалата с парчета плат и отвори прозорците. Цейтлин изглеждаше като парализиран и командването пое равинът. Ортодоксалните евреи, които революцията приравни с другите граждани и на които сега бе позволено да идват в столицата, като с магическа пръчка се появиха в този светски дом. Донесоха и ниски столчета за жените оплаквачки.
Между равините възникна спор какво да се направи с тялото. Самоубийците бяха извън закона и Ариадна не можеше да бъде погребана според обреда — още една трагедия за бащата. Но дойдоха още двама равини и попитаха от какво точно е умряла Ариадна. От инфекция, а не от куршум. След този недопускащ възражения отговор туробинският равин получи разрешение да погребе своята дъщеря Финкел на еврейското гробище.
Последни покрай леглото преминаха слугите, шокирани и объркани от присъствието на тези облечени в габардинени палта евреи с масури и черни шапки.
Сашенка знаеше, че трябва да се върне към работата си във вестника. Изведнъж вратата се отвори и в стаята с двама другари влезе, накуцвайки, Мендел, който през последните дни беше идвал само веднъж за десетина минути. С него бяха силният, як Ваня Палицин, сега облечен в кожена куртка и ботуши, с пистолет в кобура, и слабият, мъжествен грузинец Сатинов — в моряшки шинел и ботуши. Те внесоха със себе си полъха на новата ера в помещението, където витаеше разложение.
Мендел носеше дълъг овчи кожух и работническо кепе. Той се приближи до леглото, погледна хладно сестра си, поклати глава и кимна на плачещите си родители.
— Мамо, татко! — рече той с плътния си глас. — Моите съболезнования.
— Това ли е всичко, което имаш да ни кажеш? — попита Мириам през сълзи. — Мендел?
— Загубихме много време, другарко Цейтлина — Мендел се обърна към Сашенка. — Снощи на Финландската гара пристигна другарят Ленин. За теб има работа. Вземи си нещата. Да вървим.
— Но, другарю Мендел — тихо промълви Ваня Палицин. — Тя е изгубила майка си. Дай й време.
Мендел се спря.
— Чака ни работа, а болшевиките не могат и не бива да имат семейства. Но щом казваш…
Той се поколеба и погледна към родителите си.
— Аз също изгубих сестра си.
— Аз ще доведа другарката Полярна лисица — каза Ваня Палицин. — Вие двамата вървете.
Сатинов прегърна и целуна три пъти Сашенка — той все пак си беше грузинец.
— Остани колкото искаш — каза Сатинов и последва накуцващия отпред Мендел.
Ваня Палицин, наперен в своите кожени дрехи и кобур, изглеждаше неуместно в този луксозен будоар, но Сашенка беше благодарна за подкрепата му. Тя видя как проницателните му кафяви очи огледаха стаята и си представи какво би направил този прост работник с атрибутите на загниващия капитализъм: всички тези рокли и бижута, отчаяния и плачещ индустриалец, светския доктор, пияния бонвиван Гидеон, ревящите слуги и старите евреи. Ваня не можеше да откъсне поглед от тези виещи полски евреи!
Сашенка се зарадва, че можа да се усмихне на нещо.
— Чела съм за смъртния одър у Чехов — пошепна му тя, — но не съм предполагала, че това е толкова театрално. В тази пиеса всеки има своя роля.
Ваня просто кимна и потупа Сашенка по рамото.
— Не бързай, другарко — прошепна той. — Ние ще почакаме. Поплачи си колкото искаш. После иди и се измий, лисичке — допълни Ваня с трогателна нежност. — Ще дойдем на погребението, но сега навън ме чака кола. Ще те откарам в щаба. Чакам долу.