— Прибрах се — провикна се Ваня Палицин към верандата и махна на шофьора да отвори багажника. — Доведи децата, Сашенка. Кажи им, че татко е дошъл! Имам нещо за тях. И за теб, скъпа!
Сашенка бе полегнала върху диванчето на дървената тераса на дачата и се опитваше да чете коректури на списанието. Едноетажната къща с бели колони беше построена близо до Москва в началото на века от петролен богаташ от Баку. Горещият вятър довя облак от лекокрили цветчета. Ябълките и прасковите в овощната градина бяха отрупани от цвят и верандата ухаеше на жасмин, зюмбюли и люляк. От съседната дача долиташе арията на Ленски от „Евгени Онегин“, изпълнявана от тенора Козловски. Въодушевено му пригласяше мъжки глас.
Сашенка с учудване забеляза, че от известно време си тананика същата ария. Синът й Карло, на три и половина, седеше в скута й и й пречеше да чете — беше много палав и искаше постоянно вниманието да е насочено към него. Всъщност той се казваше Карлмаркс, беше роден по време на Испанската гражданска война, когато Сашенка всеки ден ходеше с испанска барета, затова предпочитаха латинското звучене на името му.
— Карло, трябва да прочета тези неща. Върви, намери Снежанка и си поиграй с нея или помоли Каролина да ви даде нещо сладичко!
— Не искам! — изписка Карло. Беше набито, красиво кестеняво момче с широко лице с трапчинки. Целуваше майка си по бузите. Приличаше по-скоро на мече, но твърдеше, че е зайче.
— Искам да съм с моята мама. Виж, маменце, как те галя! — Сашенка погледна сина си, красивите му кафяви очи и също го целуна.
— Момичетата има да припадат по теб, Карло, мое малко меченце! — каза тя.
— Аз не съм меченце, мамо, аз съм зайче!
— Добре, другарю Зайче — съгласи се тя. — Ти си моят най-любим другар Зайче в целия…
— …свят! — довърши той. — А ти си най-добрата ми приятелка!
В това време тя чу, че по алеята приближава кола.
— Татко се прибира! — рече Сашенка и стана.
— Отворете портата! — провикна се шофьорът.
— Добре, идвам — тя разпозна гласа на стария коняр.
Портата се отвори и се видя будката в края на общата алея с фигурите на охраната в сини униформи. Всъщност те не пазеха тяхната къща — Ваня наистина беше доста важна персона, но на същата улица живееха Молотов и Жданов, членове на Политбюро, маршал Будьони и чичо Мендел.
Колата, зелен ЗИС, наподобяващ американския „Линкълн“, с дълъг капак и тясно тяло, се плъзна през портата, като вдигна облак прах, промъквайки се между кокошките, патиците и лаещите кучета. Понито на децата, вързано до портата, гледаше равнодушно.
— Татко си дойде, другарю Зайче!
— Аз само ще целуна татенцето! — каза Карло, скочи от коленете й и се втурна да прегърне баща си.
Сашенка го последва по дървените стълби.
— Ваня, каква чудесна изненада! Сигурно завираш в тези ботуши! — Носенето на ботуши дори в кабинета в разгара на лятото — а в Москва беше горещо през тази пролет — беше по-скоро признак на болшевишка мъжественост, отколкото удобство или необходимост. Другарят Сталин носеше ботуши по всяко време.
Карло се хвърли в ръцете на Ваня. Баща му го вдигна и го завъртя няколко пъти. Момчето пищеше от радост.
— Как мина парадът? — попита Сашенка, загледана в бащата и сина, които толкова си приличаха.
— Съжалявам, че те нямаше на трибуната — отвърна мъжът й. — Новите самолети са прекрасни. Видях Мендел и моя нов началник с неговите грузинци. Сатинов каза, че по-късно ще намине…
— Догодина ще се опитам да организирам нещата по-добре — обеща тя.
Беше освободила Каролина, за да види парада, но бавачката вече се беше върнала. Отначало Сашенка съжали, че ще пропусне парада на Червения площад, самолетите и танковете, истинска демонстрация на съветската мощ с редиците на ударниците, войниците и спортистите в красиви униформи. Силата на армията я изпълваше с гордост, обичаше да поздравява вождовете на трибуната за почетни гости. Тази година обаче поиска да си остане вкъщи на вилата с децата.
— Чичо Ираклий ще дойде ли за вечеря? — попита Карло. — Искам да си играя с него!
— Татко каза, че ще дойде, но ти сигурно вече ще спиш, Зайче.
Ваня прегърна Сашенка през тънката талия, взе лицето й в огромните си ръце и я целуна.
— Толкова си хубава, скъпа — рече той. — Как си?
Тя се измъкна от прегръдката му.
— Ужасно съм уморена, Ваня, след заседанието на женсъвета, плановете за училището и сиропиталището. Имаше проблем и в печатницата — някаква идиотска печатна грешка…
— Нищо сериозно, нали? — Тя забеляза как той присви очи и побърза да го успокои.