Времето на репресиите сякаш бе отминало, но дори една печатна грешка можеше да се окаже опасна. Ваня и Сашенка не бяха забравили какво се беше случило с печатаря, набрал „Столин“ вместо „Сталин“.
— Не, не, нищо такова… После Каролина изгори пирожките, Карло се разхленчи… Какво е това? — посочи тя кашоните в колата.
— Подарък ли ми носиш? — попита Карло.
— Почакай и ще видиш — отвърна Ваня, смеейки се. Той откачи кожения ремък от широките си гърди, който свързваше колана и кобура му и ги хвърли на шофьора Разум. Съблече синята си куртка, изпод която се видя бяла риза и тиранти за сините панталони с червен кант, намушкани в ботушите. Върна се при колата и помогна на Разум, облечен в същата униформа, да извади три големи пакета в синя хартия.
Разум беше бивш боксьор със счупен нос, участник в гражданската война, с белег върху дясната буза, получен, както твърдеше, от самия генерал Шкуро (Ваня обаче се шегуваше, че бил паднал върху парче стъкло в пияно състояние).
Като оставиха двата по-малки пакета до колата, Ваня и Разум бавно понесоха третия към къщата.
— Татенце! — петгодишната им дъщеря Снежанка, стиснала розова възглавничка, изтича от къщата само по шорти, за да прегърне баща си. Ваня я вдигна и я целуна по челото.
— Я ме виж, погледни, татко! — рече тя и размаха любимата си възглавничка във въздуха.
— Ние винаги те гледаме — обади се Сашенка. — Покажи на татко как танцуваш с възглавничката.
Снежанка беше високо за възрастта си, слабо и много бяло момиченце, откъдето идваше и името й, със сини очи и розови устни. Сашенка все не можеше да повярва, че са родили такова красиво създание, макар че момичето напомняше бащата на Сашенка, „бившия човек“ Самуил Цейтлин: бивш барон, бивш кръвопиец… Тя се натъжи, никой не знаеше дали е между живите, а един болшевик никога не задава подобни въпроси.
Снежанка вдигаше високо крака, размахваше възглавничката и подскачаше като жребче.
— Виж, татенце, харесва ли ти моят нов танц с възглавничка? — Невероятното й изпълнение винаги завършваше с „Гиди-гуш, гиди-гуш, гиди, гиди, гуш!“.
Сашенка й изръкопляска. Ваня се засмя.
— Вижте! — посочи Снежанка една пеперуда и заразмахва ръце след нея, сякаш лети.
— Ти ще танцуваш в Болшой театър! — възхити й се Ваня. — Ще бъдеш народна артистка!
Снежанка се върна при баща си, подскачайки от нетърпение, и той отново я вдигна. Беше толкова висок, че краката й висяха високо над земята.
— Какво прави днес, Снежанке?
— Аз не съм Снежанка. Покажи ни подаръците, татенце!
— Е, тогава, Воля.
Воля беше истинското й име, което означаваше „свобода“, но и „желание“, в чест на организацията „Народна воля“. „Хубаво революционно име“, помисли си Сашенка, докато ги гледаше с умиление.
Тя беше щастлива, че Ваня е толкова нежен баща в това сурово време на борба, когато нежността не беше на мода, макар че Сатинов й беше прошепнал, че дори самият Сталин помагал всяка вечер за домашните на дъщеря си Светлана. Сашенка и Ваня бяха истинско съветско семейство — те споделяха товара на грижите, защото и двамата работеха много, но и двамата бяха необикновено грижовни родители. Както беше казал другарят Каганович, доверен сподвижник на Сталин, пред делегация на жените на офицерите от командния състав: „Възпитанието на съветските деца е също толкова важно, колкото и ликвидирането на шпиони и борбата с фашизма и съветската жена трябва да се грижи за своя съпруг и деца!“
След момиченцето дотича едра жена в рокля на цветя, удобни ниски обувки, със свита на кок сива коса.
— Трябва да си сложиш шапката, Снежанке — скара й се Каролина, бавачка от волжките немци, която беше и готвачка в семейството, — или ще изгориш като Карло!
Ваня пусна Снежанка на земята.
— Така, време е да отворим подаръците — рече той. — Но първо, този големият е за вашата красива майка.
Ваня и Разум изнесоха големия кашон на верандата.
— Ето! Отвори го!
— Може ли аз? — попита Снежанка, подскачайки нетърпеливо.
— Може ли аз? — извика Карло, който се измъкна от ръцете на майка си.
— Питайте мама! — отговори Ваня, усмихвайки се на Сашенка. — Това е нейният подарък за Първи май!
— Разбира се, че може — отвърна Сашенка.
— Хайде тогава, Зайко, и ти, Възглавничке! — подкани ги баща им. Те започнаха да късат хартията, докато на яркото слънце не блесна голям кремав хладилник със стоманени лайсни и хромиран надпис върху вратата: „Дженерал Електрик“. — Харесва ли ти, скъпа?
Сашенка беше във възторг. Американският хладилник щеше да промени коренно живота им на дачата, особено в тази жега. Тя прегърна Ваня, който се опита да я целуне по устните, но Сашенка се извърна леко и целувката уцели бузата й.